книгата си. За седмица направи от Фуентес герой и изведнъж всички започнаха да идват на Пепони да ловуват. Промени цялата индустрия. Преди ходехме сами за очни камъни и дори продавахме саблерози на пинките, а сетне изкарвахме повече пари като водачи на скъпи сафарита и като позволявахме на нашите клиенти да стрелят по животните. Така и правехме — заключи той.

— И Оксблъд ли?

Хардуик поклати глава.

— Не, той просто навлизаше все по-навътре в горите. Чух, че накрая стигнал до Връзките.

— Връзките?

— Верига от тропически острови, нещо като пътека от камъни между Големия източен и Големия западен континент. — Той замълча и бързо скри лулата под полите на робата си, когато една сестра надникна в стаята. Изчака я да излезе, дръпна с наслада дима, задави се и продължи. — И все пак изкарах три години с него. Той ме научи как да оцелявам и на още много неща, които не можеш да намериш в книгите. Накрая ми отстъпи всичките си сибони, но на мен не ми харесваха. Взех ги на две сафарита и ги замених със соротоби.

— Защо, ако мога да попитам?

— Прекалено горди и арогантни са — отвърна той. — Отказваха да учат земния език, крадяха каквото си поискат посред бял ден, винаги си тръгваха по средата на сафарито, после се появяваха няколко месеца по-късно, като че ли нищо не се е случило. А и караха клиентите да се чувстват неудобно — не бива онези, които просто помагат, да се правят на по-важни от самите работодатели. Но може би ги изоставих най-вече защото счупиха всички машини, които притежавах. — Той замълча, загледан в една малка кафява птичка, която кръжеше пред неговия прозорец. — Дори старият Прумбра, който страшно упорито опитваше да се държи като човек, не вършеше нещата както трябва. Молеше ме да го взимам със себе си, когато излизах на лов за земни кораби, но колкото и да му обяснявах, така и не разбра, че куршумите не летят по-бързо, ако натискаш спусъка по-силно. — Той посочи лявото си ухо, на което едва сега забелязах, че липсва долната месеста част. — В деня, в който дръпна внезапно спусъка и ми причини това, му взех пушката завинаги. Седмица по-късно той изчезна и повече не го видях. Предполагам, че не би се задоволил с по-малко от това да ми гръмне и двете уши, а вероятно и носа.

— И все пак член на племето сибони държи първите места по точна стрелба на Пепони — отбелязах.

— Кой ви каза това?

— Прочетох го.

— Така ли? — Той като че ли помисли над забележката ми, после сви рамене. — Не е зле да проумеете, че има голяма разлика между това да улучиш мишената и да се изправиш пред земен кораб, който препуска към теб.

— Какво представляват соротобите?

— Малко по-цивилизовани от сибоните — той отново се замисли. — За Бога, всички други бяха по- цивилизовани от сибоните.

— В какъв смисъл?

— Да започнем с това, че соротобите носят дрехи. Нищо особено, просто парцали, които увиват около телата си, но все пак са дрехи. Повечето от тях говорят по малко земен език; не много, но достатъчно, за да бъдат разбирани. — Той замълча, като че си спомняше за служителите си соротоби. — А и искаха да им се плаща в кредити. Бедните негодници нямаха за какво да ги харчат и работеха за абсурдната сума от един кредит на ден, обаче ако не им се плащаше всяка сутрин, не ходеха на работа. Можеше да ги удряш, да ги риташ и да обърнеш всичко около тях с главата надолу, но ако не получеха кредита си, просто седяха и гледаха през теб. — Той поклати глава. — След това се връщаха от тримесечен лов, купуваха си за деветдесет кредита бутилка гадно пиене от някой човек или друг, който въртеше бизнес с местните, прилошаваше им почти до смърт, но бяха готови да тръгнат на лов на следващата сутрин. — Той вдигна рамене. — Типични дигита.

— Дигита? — повторих, без да съм сигурен, че съм разбрал правилно думата.

— Синьохрилковците.

— Опасявам се, че не разбирам. Така наричате определен вид синьохрилковци ли?

Той поклати глава.

— Републиката настани главния си административен център на Беренджи — просто едно разчистено място на брега на реката тогава, макар да ми казаха, че сега е град с два-три милиона жители, и започна да прокарва всякакви закони. Някои от наивните реформатори решиха, че е обидно да наричаме местните жители синьохрилковци, и издадоха декрет, че отсега нататък трябва да ги наричаме Достойни Извънземни Господа. Продължавахме да ги наричаме както си искаме в пустошта, разбира се, но се върнехме в цивилизацията, викахме им дигита.

— Акроним.

— Каквото и да е. Разбира се, след като ни изхвърлиха, решиха, че вече не им харесва да са и дигита. Не знам как, по дяволите, се наричат напоследък.

— Пепонити, предполагам.

— Глупаво.

— Защо?

— Няма никакъв смисъл.

— Какво имате предвид?

— Как ви звучи на вас райити?

— Отново ме обърквате. Какво общо има раят с това?

— А какво, по дяволите, си мислите, че значи Пепони?

— Не знам — признах. — Предполагах, че Пепони е името на човека, открил планетата.

— Беше отворена от член на пионерския отряд на име Едуард Нгана. Правилото е който открие планетата, да є даде и името. Той се влюбил в това място и го нарекъл Пепони, което означава рай на суахили.

— Суахили? — повторих. — Никога не съм чувал за такъв език.

— Стар земен диалект. Никой не е чувал за него, но Нгана го намерил в паметта на компютъра.

— Много интересно. Нгана там ли се заселил?

— Опитал се. Два месеца по-късно умрял от треска. Казват, че синьохрилковците убили жена му и децата… И въпреки това не можеш да го виниш за името: трябва да е било като рай тогава, преди да започнат да обработват земята и да избиват дивеча, и преди правителството да захване да си пъха носа навсякъде. Както вече казах, попаднах там няколко години по-късно. Но съм седял край лагерния огън, слушал съм Оксблъд да разказва за миналите дни, така че имам представа какво е било.

— Какво стана, след като се разделихте с него? Започнахте ли да преследвате земни кораби за печалба или станахте водач на сафарита?

— От всичко по малко. Повече сафарита обаче. Когато правителствените офиси започнаха да прокарват правила и разпоредби, реших, че е по-добре да получа разрешителни, преди да определят всякакви забрани за това кой може и кой не може да води сафари.

— Интересен живот сте имали.

— Зависеше от клиентите — отвърна той. — Някои от тях бяха доста почтени хора. Други искаха просто да застрелят каквото животно им се изпречи пред очите. Не всеки, който е убил земен кораб, е спортен ловец или печалбар — някои хора просто обичат да убиват… Пред двама от тях дори соротобите изглеждаха цивилизовани — а това не е лесно.

— Какви бяха?

— Клиентите или соротобите?

— И едните, и другите — отговорих.

Повечето хора, започна Хардуик, мислят, че соротобите са най-мързеливите от всички синьохрилковци и Бог е свидетел, че могат да стоят по цели дни и да гледат как расте тревата. Но като поживееш малко с тях, разбираш, че това, което ги кара да действат така, не е мързел, а инерция.

Накарай един соротоб да седне на земята и той ще остане така цял ден, ако не го вдигнеш и не му

Вы читаете Раят
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×