— Не, ваше величество. Просто най-настоятелно ви съветвам.
Боби се изправи, давайки й да разбере, че аудиенцията е приключила.
— Аз съм действащият президент на Фалигор, наследник на триста ситати — напомни й той, докато я изпращаше до богато украсената врата на кабинета си. — Уилям Бариоки е само един ризали, на когото се спрях, преследвайки политическите си цели… Благодаря ви все пак за загрижеността. Когато минат изборите, няма да забравя кои са ми били приятели.
— Надявам се да не забравите кои са ви врагове, преди да са се състояли изборите — искрено заяви Бедоус.
5
Изборите се състояха двадесет и два месеца по-късно.
Народът на Фалигор, както се и очакваше, гласува единодушно за самоуправление.
Въпреки съпротивата на Комитета по картография — или може би именно благодарение на нея — за президент беше избран Уилям Бариоки, който победи Робърт Август Тантрам II с петдесет и три процента срещу четиридесет и седем. Като жест на добра воля и единомислие победителят създаде за победения длъжността министър-председател.
А Сюзън Бедоус отправи дълъг поглед към покритите с трева хълмисти равнини навън и към далечните, обвити в мъгла Небесни хълмове, и си каза, че е време да се сбогува с Диаманта на Външната граница и да се върне в Републиката.
II
Стъклото
ИНТЕРЛЮДИЯ
Бродиш из улиците, подминаваш развалините на печално известното Държавно научно управление, а въздухът е наситен тежката миризма на смъртта. Виждаш зелената равнина между обгорените силуети на две къщи, простираща се чак до така наречените Небесни хълмове, и се питаш дали е останало поне едно живо същество, докъдето поглед стига.
Трудно е да повярваш, че някога Джони Рамзи е скитал из тези равнини и е преследвал животни за Музея по естествена история на Делурос VIII, че университетът „Сабаре“ се е смятал за най-доброто средище на науките на Външната граница, че само на петдесетина метра от мястото, където си застанал, хора, язони и къртици са живели и работили мирно и спокойно заедно.
О, слушал си разказите, чел си заглавията във вестниците, гледал си холограмите на клането… Но всичко това е било за някакъв неправдоподобно далечен полудял свят. То не те е засягало. А сега си тук и колкото и да се мъчиш, все не можеш да разбереш как се е стигнало дотам.
Никой ли не е усетил какво назрява? Не са ли се надигнали гласове на протест? И ако язоните не ги е било грижа, къде са били хилядите хора, избрали този свят за свой дом? Нима не е имало ден, час, та дори миг, в който някой от тях да се е изправил с вик: „Стига! Спрете дотук!“
И къде беше Републиката при това пропадане в ада? Тя откри този свят, даде образование на народа му, научи го да обработва земята, да разработва мините и да търгува, въведе го в сложното изкуство на управлението. Как е възможно просто да обърне гръб и да дава вид, че нищо не е станало? Много въпроси — и всичките сериозни. Но има един, към който се връщаш отново и отново: как е започнало всичко това?…
6
Проблемите започнаха още от самото начало.
Император Боби беше построил достатъчно сгради в Ромул за нуждите на правителството, така че Уилям Бариоки предпочете направо да си присвои града, вместо да строи нова столица. Месец след изборите операта беше превърната в Парламент, театърът — във Върховен съд, двата най-големи хотела — в правителствени канцеларии, а къщата на Боби стана резиденция на новия президент.
Не след дълго Ромул, който дотогава беше населен предимно с хора и енкоти, беше наводнен от ризалите, като повечето работеха за правителството. Боби отправи протест към Артър Картрайт, а той му обясни, че самият император е настоявал за самоуправление и ще трябва да приеме последиците от действията си.
След няколко месеца на безуспешни задкулисни машинации Боби реши да премести премиерската канцелария в Рем, на петдесетина мили от Ромул. Той плати от собствения си джоб за новата си резиденция, но успя да издейства от хората и къртиците средства за нов театър и спортен комплекс и след по-малко от година Рем измести Ромул като културен център на Фалигор. Там се прехвърли и по-голямата част от търговията.
Тъй като хората и къртиците последваха енкотите при изселването им от Ромул, столицата започна да запада. Бариоки в продължение на три месеца напразно се опитва да ги върне, после сложи ръка и върху Рем от името на правителството.
Боби беше наясно с механизмите на управление и се обърна към пресата, като отправи енергичен протест… Но Бариоки също познаваше властта и просто закри изданията, защитаващи каузата на премиера. После прибягна до въздушните канали — без онези в самото сърце на енкотските земи, — за да обясни, че е президент на всички язони и никога няма да отстъпи пред претенциите на енкотите за по-специално отношение. Ако премиерът не се придържа към конституцията, той, макар и неохотно, ще бъде принуден да го отстрани от тази длъжност — това беше казано в заключение.
Боби отвърна на удара, свиквайки огромен митинг на новопостроения стадион в Рем. Четиридесет хиляди енкоти и хора запълваха трибуните. След обръщението на няколко енкотски служители от по-нисък ранг пред микрофоните застана самият Боби.
— Няма да стоя и спокойно да гледам как народът ми методично се ограбва от правителството, което се закле да сложи край на племенните вражди и протежирането — заяви той. — Къде в конституцията е казано, че могат да се заграбват цели градове с укази на изпълнителната власт или, което е още по-лошо, по каприз на президента? Къде е казано, че президентът може да откаже на премиера достъпа до средствата за информация? Енкотите настояват не за някакво специално отношение, а просто за справедливост и ако не сме в състояние да я получим от Уилям Бариоки, тогава ще я потърсим от Републиката!
Докато траеха аплодисментите, Боби оглеждаше внимателно лицата на събралите се, докато накрая спря поглед върху огромен язон във военна униформа.
— Виждам, че Бариоки е пратил един от генералите си да чуе какво ще говоря — продължи той. — И, разбира се, да му докладва всяка моя дума. — Боби направи пауза и се усмихна. — Може би думите, които използвам, са прекалено трудни за вас, генерал Лабу?
Тонът му беше крайно саркастичен. Публиката избухна в смях, но най-гръмко от всички се смееше самият Лабу.
— Може би ще пожелаете да се качите на трибуната и да ни кажете какво правите тук? — попита Боби.
Лабу, придружен от личния си преводач, се изправи и изкачи няколкото стъпала с непохватната си походка.
— Аз не съм политик — заяви той на маринго, явно притеснен от необходимостта да говори пред толкова широка публика. — Всички ние сме язони и аз никога няма да мисля злото на някого от моя народ. Аз съм войник и отивам там, където ме прати президентът, но от тези въпроси не разбирам нищо.
— И какво ще кажете на своя президент? — попита Боби, когато преводачът млъкна.
Лабу се ухили.
— Ще му кажа, че храната на стадиона не е кой знае какво, но бирата на хората е екстра!
Взрив от смях разсея напрежението. Лабу се усмихна, махна на тълпата и се запъти към мястото си, за
