Напомняте ми за друг един човек по времето, когато за пръв път го срещнах — Артър Картрайт. Той също ни мислеше доброто, но именно идеализмът му и неговото вмешателство доведоха до появата на Лабу и останалите.

— Аз не ви се меся, сър — прекъснах го разпалено. — Просто ви посочвам как да избегнете смъртта на милиони фалигори.

— Знам, доктор Папаголос. И оценявам загрижеността ви. Сега най-важното е да се намери лечение.

— Сигурен съм, че с времето ще успеем, сър. Но дотогава се налага да проведем образователна кампания, и то колкото може по-скоро. Трябва да стигнем и до най-отдалеченото село и да…

— Чакайте малко, докторе — прекъсна ме той. — Благодарих ви за свършената работа — но тук става дума за наш обичай и за наш проблем. Правителството ще реши какви мерки трябва да бъдат взети, ако въобще предприемем нещо.

— Но вие знаете как да ги спасите…

— Аз не ви уча как да лекувате — този път в гласа му прозвуча стоманена нотка, — не ме учете и вие как да управлявам.

Понечих да му възразя, че ако не огласи публично резултатите от нашите изследвания, аз ще… Ала някакъв инстинкт ми подсказа, че и без това съм стигнал твърде далеч и ако продължа да протестирам и да го заплашвам, нищо чудно още преди да се е мръкнало, да гледам света през прозорчето на някой от прословутите градски затвори. Разочарован и озадачен, станах, благодарих му за времето, което ми отдели, и напуснах кабинета.

Същата вечер Кракана излезе с обръщение по радиото и холовизията към цялата планета. Той каза на сънародниците си всичко, което преди това му бях изложил. Причината за болестта била в растението, засега нямало ваксина или противоотрова, малко вероятно било и да се разработи такава в близко бъдеще. Единственият сигурен начин да се избегне болестта бил да се спре пушенето по време на ритуала и вдишването на праха при приготвянето му. Но той не стигна дотам да забрани церемонията, просто сподели всичко, което беше чул от мен, и спря дотук.

— Той е напълно безотговорен! — измърморих възмутено, когато Малиачи спря холовизора.

— Защо? — учуди се събеседникът ми. — Защото оставя народа си сам да вземе решение ли?

— Но ако вземат погрешно решение, те ще умрат!

— Ако умрат, никой друг няма да носи вината. Приятна промяна, не мислите ли?

— Ти си по-луд и от него! — възкликнах аз.

— Не можете да лишите цял народ от традициите му, без да имате нещо равностойно да ги заместите, капитан Папаголос. Президентът Кракана просто остави избора на онези, които са най-силно засегнати — самите фалигори. Предполагам, че много от градските жители ще променят ритуала или ще го изхвърлят от живота си, но по селата няма да се откажат. Е, поне сами ще изберат съдбата си и никой няма да решава вместо тях. Толкова ли е лошо това?

— Но тук става дума за деца, които нямат достатъчно опит, за да вземат сами такова решение! — възразих аз.

— Те са фалигори, а вие не сте. На вас кое ви дава право да решавате вместо тях?

Станах и излязох навън да поема глътка въздух, преди той да е изрекъл още нещо, защото знаех много добре какво ще последва, а вече ми се гадеше и ми бе омръзнало да ме сравняват с Артър Картрайт.

37

През последвалите две седмици Кракана с нищо не се издигна в очите ми, а после нови събития отклониха вниманието ми в друга посока.

Първо, детската му армия, пръсната да поддържа реда по цялата планета, в това число и в ловните паркове, беше застреляла за бракониерство в Националния парк „Рамзи“ една фалигорска жена, опитала се да убие червен бизон. Жената имала пет деца, а съпругът й бил убит по време на една от чистките на Бариоки, затова тя трябвало да изхранва сама семейството си.

(Когато се оплаках на Малиачи, че Кракана явно цени живота на някаква безсловесна твар повече от този на разумните същества, той ми възрази, че в момента безсловесната твар действително е по-ценна. Защото ако парковете не се охраняват достатъчно дълго и строго, броят на животните никога няма да нарасне. Това би означавало край на туристическата индустрия, а туризмът винаги е бил вторият по значение източник на доходи в твърда валута за планетата след рудодобива. Каквото и да говорим, Фалигор имаше нужда от твърда валута.)

Второ, Гама Лабу, чието място според общото мнение беше единствено в учебниците по история, в лудостта си реши, че само той е способен да спаси планетата, навлезе в орбита около Фалигор и обяви по радиото намерението си да кацне и да поеме отново президентската власт, от която се бил „оттеглил временно“. Кракана можеше да го смаже с един удар, но вместо това просто му отказа кацане и след една седмица на празни заплахи, през която запасите му от храна явно привършиха, Лабу отлетя за Домар или където се намираше сегашният му дом.

(Не мога да си обясня защо Кракана не унищожи тиранина, донесъл толкова нещастия на Фалигор. Малиачи ми зададе въпроса, каква полза би имало от това. Когато изрекох думите „възмездие“ и „справедливост“, той ми заяви, че фалигорите не вярват във възмездието, а колкото до справедливостта, достатъчно е и това, че Лабу ще гледа отдалеч как някой друг управлява неговата империя.)

Трето, Сибо Душу, който отново се беше окопал в Голямата северна пустиня, нападна няколко села в околността, обра всичките им хранителни запаси и изби жителите им. Вместо да мобилизира армията и да унищожи напълно тези последни останки от военната машина на Лабу/Душу, Кракана просто постави постове около останалите села на север.

(„Би трябвало да оцените скрития му замисъл — ми каза Малиачи. — Преди Кракана да подобри условията на живот на Фалигор, жителите ще имат нужда от враг, върху когото да излеят гнева и разочарованието си. Ако унищожи Душу, те могат да се обърнат срещу хората.“)

Четвърто, с помощта на Отдела по ботаника на университетската планета Аристотел аз създадох хербицид, който действаше единствено върху смъртоносното растение, причиняващо СПРОП. Когато го предложих на Кракана като средство да се реши веднъж завинаги проблемът с болестта, без да бъдат принудени фалигорите да избират между традицията и живота, той отказа.

В този миг окончателно се убедих, че за доброто на Фалигор Кракана трябва да си иде.

38

Седмица по-късно президентът Кракана реши да награди с ордени „героите на революцията“ и когато списъкът им беше огласен, аз с изненада открих сред тях и името на Артър Картрайт.

На другата сутрин официалните служби ми съобщиха, че за Фалигор е тръгнала някоя си Сюзън Бедоус, която щяла да получи ордена. И тъй като тя беше собственик на къщата, в която живеех, бих ли бил така любезен да се преместя временно другаде, докато мис Бедоус си тръгне?

Пратих Малиачи в Рем да занесе писменото ми съгласие и да уточни кога се очаква да кацне корабът й, за да мога да се изнеса преди пристигането й. Малиачи за пръв път направи грешка (а може би не беше никаква грешка, като си помисля сега) и в резултат на това, когато се прибрах у дома след поредния безплоден ден в лабораторията, прекаран в търсене на лекарство срещу СПРОП, отворих вратата и се озовах лице в лице с някаква около шестдесетгодишна непозната жена.

— Кой сте вие? — попита тя, когато влязох в хола.

— Казвам се Милтън Папаголос и това е моят дом — раздразнено отвърнах аз. — А вие коя сте и какво търсите тук?

Жената се намръщи.

— Трябва да има някаква грешка. Чиновниците ми казаха, че мога да се настаня тук, докато…

— Да не би да сте Сюзън Бедоус? — прекъснах я аз.

— Да.

— Действително е станала грешка. Не ви очаквах по-рано от вдругиден. Сега ще си взема най-

Вы читаете Инферно
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×