4,3 милиарда долара.

Компютърните специалисти се опасяват, че в близко бъдещо предстои нов взрив на епидемията. >>#

Проникване

2

Мерцедесът профуча покрай три изгорели БМВ-та, мина през тежките железни порти и продължи по застланата с чакъл алея към паркинга до черния железен фонтан. Картър измъкна ЕКуба, претегли го в длан и набра пет кода. Сините цифри на устройството примигнаха срещу него. Усмихна се — мъничкото чудо на техниката бе в състояние да го увери напълно, че не го следят; бе способно да заглушава или обърка всяко подслушвателно устройство в обсега си.

Очуканите му обувки стъпиха върху чакъла. Той запали цигара и погледна към дома на граф Фойхтер. Замъкът Шваленберг бе великолепна постройка със стари каменни зидове, доминирана от централна кула със заострен сив връх. Прозорците бяха малки, хлътнали дълбоко в каменните стени, с традиционните дървени капаци. Колкото и чудно да бе, сградата изглеждаше незасегната от неотдавнашните конфликти, бушували не само в Германия, но и в цяла Европа. Няколко заблудени куршума от далекобойни карабини бяха продупчили капаците, но не се виждаха никакви следи от по-значителни увреждания.

Слънцето вече се бе показало и блестеше ярко. Картър закрачи по чакъла и спря при разпадащата се каменна арка до един от агентите на германските специални сили.

— Ти ли си специалистът? Онзи, който е участвал в Обсадата на Циндао? — озъби се навъсеният немец.

Картър размаха документите си, гледаше към двора зад арката.

— Същият.

Дръпна здраво от цигарата и дробовете му се напълниха с дим. Закашля се. „Трябва да се опитам да ги спра“.

— Нямаме нужда от теб. Справяме се чудесно и сами, специалисте.

Картър вдигна ръка.

— Виж, приятел, тук съм само да наблюдавам. А сега бъди така добър да се разкараш от пътя ми, преди да съм започнал да губя търпение.

Усмихна се и издуха дима в лицето на пазача.

Без да откъсва очи от него, агентът потвърди по радиостанцията самоличността му и го пусна да мине. Докато вървеше към входа, Картър забеляза снайпериста в храстите.

Стомахът му изстена. Лошото уиски си казваше думата. Стигна до вратата. Десет души на двора, помисли си. Добре. Не трябваше да види поне петима от тях — още по-добре.

Вдигна огромното желязно чукало и го пусна. Звукът бе като от гръмотевица.

Мария Балашев влезе в пищно обзаведената стая. Красотата й го зашемети. Дългата й черна коса стигаше до кръста и приличаше на леко проблясващо копринено ветрило; движеше се с елегантност и грация, а когато го видя, на лицето й заигра лека усмивка. Пристъпи към него съвсем безшумно по дебелите червени килими. Картър се усети, че преглъща с мъка, докато гледаше овалните й прекрасни и печални очи.

— Знаете ли защо съм тук? — меко попита той.

— Зная, господин Картър — отвърна тя на безупречен немски — И съм ви много благодарна, че се отзовахте. Наташа определено не е била права, когато ви описваше.

Гласът й приличаше на нежен ромон на поток. Картър стана, усмихна се и без да каже нищо, посочи обеците, гривната и пръстените й. Тя наклони глава въпросително и Картър и обясни със знаци да махне накитите. Обиколи я и провери с пръсти копчетата на гърба на късата й червена рокля. Взе накитите, остави ги на ниската масичка от палисандър и слонова кост, след което направи знак на Мария да свали обувките си и да го последва навън.

Тя се подчини и Картър я изведе боса на двора. Слънцето се бе изкачило високо в небето, градините ухаеха на свежест след проливния дъжд предишната нощ.

— Къде отиваме?

— Ако позволите за момент, госпожице Балашев. Оттук, през арката.

Тя се разсмя и Картър долови пропукване в смеха й. Имаше страх — много добре скрит (особено като се имаше предвид, че момичето бе само на деветнадесет), но все пак страх.

Тръгнаха през двора. Мария вървеше на крачка зад Картър.

Внезапно той спря и се обърна. Хвана я за ръката.

— Чичо ви е получил заплахи за живота си и ги смята за съвсем истински. Според него те не са измислица, а са свързани с мощния процесор, с чиято разработка се занимава. Бои се, че онези, които го заплашват, могат да атакуват вас като по-лесна алтернативна цел, докато сте на посещение в Германия — или да ви отвлекат, или… е, сигурен съм, че разбирате положението не по-зле от мен. И така, наоколо има много агенти, чиято работа е да ви защитават — аз съм тук само колкото да ги подкрепя. Да кажем, като ваш личен телохранител. Искам обаче да ми обещаете нещо.

Мария бе станала бледа като платно. Картър усещаше студените й гладки пръсти в ръката си.

— Какво, господин Картър?

— Искам да правите всичко, каквото ви помоля. Искам да ми се доверявате безусловно. Аз не ставам за подкупване — мултимилионер съм и парите не означават нищо за мен. Искам обаче да зная, че ще правите каквото ви кажа и когато ви кажа — ако искате да останете жива. Съгласна ли сте?

Тя помълча, след което леко се усмихна.

— Да. Ще правя каквото ми кажете. Но и аз имам един въпрос.

— М? — каза Картър и хвърли поглед към градината.

— Защо ме накарахте да сваля накитите и обувките?

— Защото имаха подслушвателни устройства. На тукашните момчета. Просто си вършат работата, но исках да останем малко насаме. ЕКубът е прословут със способностите си да блокира и заглушава предаванията, но мразя изненадите. Имам доверие на себе си повече, отколкото на техниката. По-добре предпазлив, отколкото мъртъв.

— Разбирам.

— Кажете ми, вие защо мислите, че ви заплашват?

— Чичо ми, който се държи с мен като със собствено дете след като баща ми… почина… е изцяло посветен на работата си. Той е истински гений. Зная само, че подозираме, че някаква терористична организация иска да го спре.

— А защо сте тук? — попита Картър. — Чичо ви знае, че сте лесна мишена — племенница и единствената му най-близка роднина… дъщерята, която никога не е имал. Би трябвало да сте на някое безопасно място, далеч от всички възможни опасности.

Мария се обърна, наведе се и откъсна едно бяло цветенце. Доближи го до носа си и със сведен поглед тихо каза:

— Чичо ми е човек с железни принципи и му се възхищавам за това. Той ще защитава докрай онова, в което вярва. Не искаше да идвам. Аз обаче няма да позволя животът ми да се диктува от това какво би могло или не би могло да се случи. Аз съм самостоятелна личност, господин Картър. — Очите им се срещнаха. — Ще правя онова, което пожелая. А и нека да бъдем честни — ако могат да се доберат до мен тук, биха могли да го направят и на всяко друго място, където реша да се… скрия.

Последната дума бе произнесена с погнуса и отвращение.

Картър бавно кимна.

— Искам да знаете, че досега нито веднъж не съм губил охраняван от мен човек. — Вдигна брадичката й. — Значи ще правите каквото ви кажа и можем да излезем от всичко това живи. Става ли?

— Да. — На лицето на Мария цъфна прекрасна усмивка. — Вземете. Подарък за вас.

Картър взе цветето и го помириса, докато вървеше след момичето към къщата. Гледаше агентите в

Вы читаете Спирала
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×