Спирала

в този тъй напрегнат час, да те изпълня със светлина преди предстоящата битка с богохулните сатанински орди.

— Е, недей… просто недей. Имам нужда от спокойствие. Имам нужда да остана сам със себе си.

— Виждам, че си преживял огромна загуба от ръцете на Дюрел и Фойхтер. Господ ще отмъсти на тези зли хора с мълнии от небесата. Бог ще смаже нашите врагове, ще им го начука здравата.

Свещеника се ухили. Беше изгубил повечето си зъби — предимно из кръчмите, докато се мъчеше да отвърне богохулните пияници от Сатаната.

— Картър, чедо, уповавай се на Бога и Той ще те води.

— Предпочитам да се уповавам на браунинга си, Свещенико — усмихна се Картър. — Той направи чудеса срещу Фойхтер, а днес ще направи още.

Свещеника се намръщи.

— Фойхтер трябва да бъде наказан.

Картър поклати глава.

— Фойхтер е мъртъв, Свещенико. Аз самият го убих. Направих го на решето, оставих го на експлозията — да го направи на шибани парчета.

Грешиш, приятелю. Каквато и да е причината, Бог го е пазил. Спасил го е за огнената разплата от небето.

— Откъде знаеш? Ударна група 16 ли?

— Не. Видях го, когато прехванахме видеовръзка по ЕКуб. Изпрати съобщение на Дюрел. Арогантността им е колосална, мислят си, че сме нищо. Мислят, че сме разбити и смазани, прах в прахта. Но Фойхтер е жив, Картър. Можеш да си сигурен в думите ми.

Картър стисна зъби.

— Този мръсник просто не иска да умре.

— Има и друго.

— Друго ли?

Свещеника кимна.

— Наташа е там — на онзи боен кораб, на онази мерзост. Била е простреляна в Лос Анжелис, да, но не е умряла. Споменаваше се в съобщението на Фойхтер до Дюрел.

— Наташа! Жива!

Надеждата пламна и угасна веднага.

— Невъзможно — изръмжа Картър.

— Невъзможно? Невъзможно да се опитат да се сдобият с разменна монета срещу теб, най-големия им доказан враг?

— Аз ли?

— Ти ги плашиш, Картър. Те се страхуват от теб. Има мрачен демон в душата ти, семе, и те го виждат как се спотайва в теб.

— Значи се мъчат да ме подмамят при себе си?

— Като агнец на заколение — меко каза Свещеника.

Картър се отдалечи от агентите от ударните групи и потърси убежище в прохладните коридори на планинския комплекс. Вървя сякаш часове из притъмнелите, отдавна изоставени коридори. Мислите му препускаха, безброй образи на Наташа прелитаха като изгубени фрагменти през ума му, изпълни го отначало тъга, после гняв, чувство за безсилие и неверие.

Ако наистина бе жива, значи трябваше да я спаси.

А Фойхтер — жив? И я използва като примамка?

Усмихна се зловещо и тихо каза:

— Сладка среща ни очаква.

Инструктажът бе приключил. Ударните групи правеха последни приготовления преди заминаване, в това число включването на високотехнологични оръжия, които можеха да се монтират под хеликоптерите и трябваше да се справят с ракетите земя — въздух и въздух — въздух.

Щяха да полетят от Австрия на североизток през Европа и Русия, да прекосят Баренцово море и да продължат към Нова земя и Северния ледовит океан, където Джем, Ударна група 16 и Свещеника бяха открили Спирала_мобил с помощта на световната мрежа от шпиони на Свещеника, неговата незаконна (дори по стандартите на Спиралата) паяжина от оптични и цифрови комуникационни възли и добрите старомодни разузнавачи от тактическите групи. Там щяха да открият кораба — крайцер, близък по размери и технически характеристики до руските бойни кораби клас „Киров“. Корабът бе боядисан в матовочерно и нямаше име. Водоизместимостта му бе 28000 тона — огромен съд, който несъмнено разполагаше с множество изненади за атакуващите ударни групи. Едно обаче бе сигурно — всички мъже и жени тук бяха готови да жертват живота си, та враговете на Спиралата да си получат заслуженото.

Картър стоеше с пистолет в ръка и гледаше гъмжилото. Слейтър бе прегледал команчито, бе напълнил резервоарите му и хеликоптерът го очакваше. Но на Картър не му пукаше.

— Джем!

Джем, вече отдавна бе успял да се облече, дотича пъргаво до приятеля си.

— Да?

— Ще те помоля за една услуга.

— Разбира се.

— Мислех, че Наташа е мъртва, но Свещеника ми каза, че греша. Фойхтер и Дюрел са се добрали до нея и я държат на борда на кораба. Трябва ми време, Джем. Трябва ми време да се вмъкна на кораба и да си обера крушите от него, преди да му видите сметката.

Джем го зяпна с отворена уста.

— Усещаш ли се какво искаш от мен, Картър? Да задържа шибана операция като тази?

— Да. Трябва, Джем. Трябва да се опитам да я измъкна. — Картър стисна зъби и погледна стария си приятел в очите. — Не можеш да я оставиш да умре там — зная какъв е шибаният ти план… хайде, моля те.

Джем затвори уста. Намръщи се, огледа се, после очите му срещнаха стоманения поглед на Картър.

— Добре де, да предположим, че се съглася. И как смяташ, че ще стане?

— Нападаме ги и аз използвам суматохата на сражението, за да се вмъкна в кораба… и измъквам Наташа. Само това искам от теб, Джем. Само това, мамка му.

— Наистина ли знаеш какъв е планът ми, Картър?

— Бомба в торбата?

— Ядрен взрив в куфарче, ако трябва да сме по-точни. Домашно изработено неутронно устройство. Трябва да си доста далеч оттам, Картър — това бебче се появява на сцената със страшен стил.

Устните на Картър се свиха.

— Ще бъда, Джем. С Наташа. Ако ли не…

Остави изречението недовършено. Джем се намръщи и облиза устни.

— Знаеш как стоят нещата, приятел. Мога да ти дам няколко минути… но само толкова.

Картър кимна. Да, знаеше как стоят нещата. Знаеше какви са опасностите, рисковете, адът, през който трябваше да премине, преди да излезе от другата страна и животът му отново да стане нормален. Нормален ли? Разсмя се.

— Да действаме — каза Джем.

¦ class relay ¦ qiii mainframe logon 01001010

booting…

booting… sequences initiated…

GetCommandLineAtD GetVersion>

¦ GetProcAddress & ¦ GetModuleHandle A}