ExitProcess z
¦ TerminateProcess -f GetCurrentProcess $ ¦
¦ GetEnvironmentVariableA uD GetVersionExAD
¦ HeapDestroy> ¦ HeapCreate i Q VirtualFree Y
¦ HeapFree m
¦ SetHandleCount
R6026
— not enough space for spiral initialization
error
R6025
— pure virtual function call
R6024
accessing data scripts ¦
demolition squads // coordinates confirmed
attack procedures confirmed…
Слънцето бе изгряло и блестеше като експлодиращи фойерверки над покритите със сняг и лед върхове — обагряше всичко в студено сапфиреносиньо, което обгръщаше Картър и изпълваше душата му с мир и спокойствие.
Той пое дълбоко дъх под шлема.
Слейтър се бе погрижил за дупката в кабината и Картър откри, че всъщност е доста приятно да пилотира машината, без да му се налага да седи върху тялото на поредния мъртъв… на поредния мъртъв
Излетя и се съсредоточи върху управлението и оръжията, прегледа готовността им, провери всички процедури. Ка-мъс–5 и небрежният Слейтър му бяха осигурили пълни резервоари. Провери компаса.
Координати 000.002.006.
Малко на юг от Северния полюс.
Континент от лед…
След като провери команчито, провери и себе си. И се почувства добре.
Не, беше повече от добре. Чувстваше се
Зад команчито в тъмна неравна линия на хоризонта летяха оцелелите ударни групи с разнообразните си бойни машини. Картър бе начело не защото така искаше, а защото команчито имаше най-доброто сензорно оборудване в тази група. В тази банда. В тази нов модел
Първопроходец, навъсено си помисли той.
Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да измъкне Наташа. Но не го правеше само за това. А и заради Джесика, Лангън и Гол. Заради Спиралата. Заради предателството, заради Фойхтер и Дюрел. Заради живота и смъртта. За да се завърши започнатото от другите. Заради откриването на истината. А също и заради…
Отмъщението.
Не отмъщение за самия него. Не. Отмъщение за невинните, за хората, загинали просто защото са се оказали на пътя на злите. Хората, чиято работа не предполага да очакват куршум и да бъдат доволни от крайния изход.
Знаеше. Знаеше, че трябва да спре всичко това. И то бързо.
Но какво може да направи един човек? — подигравателно го сръчка подсъзнанието му.
Достатъчно, отвърна спокойно той.
Намали височината и полетя ниско над снежните поля на Северна Русия към огромните, разпрострели се във всички посоки гори. Прелиташе бързо над малки села; дори му се стори, че чува камбаните на черквите.
Значи е неделя, помисли си. Така ли е наистина?
Провери компютрите на команчито.
Да, неделя. Ден за почивка. Ден за поклонение.
Ще ви дам нещо, на което да се кланяте, помисли си и се навъси.
Свещеника нямаше да подскочи от радост. Картър се разсмя.
Отново провери себе си. Тялото го болеше; страдаше от безбройните рани, натъртвания и драскотини. Размърда бинтования си пръст. Беше почти заздравял — поне можеше да го използва донякъде. Ребрата му вече не прещракваха толкова, когато се движеше, макар че го наболяваха. Стомахът му също се обаждаше болезнено от време на време. Все пак беше взел няколко таблетки и болката се бе поуталожила… Счупеният му нос му създаваше най-много проблеми. Ноздрите му все още бяха пълни със съсирена кръв. Беше пробвал какво ли не да го оправи и дълбоко в себе си знаеше, че той е слабото му място, ахилесовата му пета. Още един удар в носа? Болката щеше да пръсне главата му и да го ослепи…
Е, значи носът трябва да се пази най-много, реши разсеяно.
Команчито се рееше над безкрайната гора, следвано от ръмжащите бойни машини. Сенките им се плъзгаха по земята, изкачваха рязко някоя скала и се гмуркаха към някое грамадно езеро. Картър се погрижи да не минават близо до военни и военновъздушни бази.
Трябваше им мир, а не преследване.
А
Как ли е Сам? — внезапно се сети Картър и в главата му изникна образът на глупавия му дебел лабрадор. Кучето му липсваше. Наистина му липсваше.
Беше го прогонил преди пристигането на некса и лабрадорът би трябвало да е слязъл в долината да си търси храна в съседната хижа. Старата госпожа Хъмфрис често хранеше тлъстия пес и го наглеждаше, когато Картър беше на мисия.
Дано да се грижи за теб, тъп дебел мелез такъв.
Дано да се грижи наистина добре за теб.
Стресна се, когато осъзна, че може никога вече да не види кучето си. Тази мисъл го раздразни. Прехапа устни. Имаше голяма вероятност да умре. Щеше да се бие с враговете, да им го начука здравата, да вгорчи връзките им със Спиралата и после да умре…
А Наташа… е, Наташа може би вече бе мъртва.
Е, дори да е така, помисли си горчиво.
Когато команчито най-сетне полетя над морето, се насили да се отпусне. От време на време прелиташе над рибарски гемии и рибарите му махаха и той се усмихваше тъжно.
Какъв щастлив живот живеят, мислеше си.
Нормален, щастлив живот.
Защо не мога да съм като тях?
Защото убиваш — обади се тъничък гласец в главата му.
Защото убиваш и защото си добър в убиването.
Може да го мразиш.
Може да го ненавиждаш.
Но независимо от всичко те
Роден стрелец.
Хищник.
Тигър, не агне.
След Баренцово море светът на ледените води се отвори пред събраната от кол и въже армия — суров пейзаж с неимоверна и плашеща красота, ужасен свят от развълнуван замръзващ океан с разкъсани блокове лед, които се надигаха, блъскаха се и се носеха по суровите течения. Команчито летеше ниско над студените води, слънчевите лъчи проблясваха над ледения свят.
Картър потрепери. Команчито също потръпна.
Провери координатите и намали скоростта — наближаваха предполагаемото местоположение на бойния
