блясъците в небето. Не видя никого. Стисна верния си браунинг — слабо успокоение, но оръжието поне му даваше възможност да дари гореща метална смърт на всеки, който се осмели да го приближи.
Наташа.
Къде ли можеше да е?
С Фойхтер.
— Мръсник! — изръмжа Картър и бързо тръгна по хлъзгавата метална палуба, оглеждаше мостици и площадки, входове и прозорци. Всичко изглеждаше безумно, напълно безумно и Картър усети как теглото на живота му се вдига от раменете му, защото вече нямаше значение, вече нищо нямаше значение и ако му бе писано да умре, то…
Така да бъде.
Хукна към най-близката врата. Всичко се случи едновременно — чу се оглушителен гръм, някакъв хеликоптер се понесе покрай него — ниско, застрашително ниско, Картър се извъртя, клекна, вдигна браунинга си нагоре към…
„Нищо“ — прошепна Кейд.
Зад него от сенките изникна Фойхтер, подобно на призрак или демон от оня свят. Държеше малък черен пистолет, изражението му бе почти безметежно.
Картър се обърна и Фойхтер кимна бавно, усмихна се и показа големите си зъби.
— Господин Картър, очакваме ви.
Картър не откъсваше поглед от дулото, насочено право в сърцето му…
Опита се да скрие смайването си.
— Нали те убих.
— Не. Само
— Защо мислиш, че ще ти го дам?
Експлозия разтресе кораба. Фойхтер дори не трепна, само кимна към някого зад Картър. Той се обърна. Зад гърба му стояха три некса. Бакърените им очи светеха; бяха облечени в черно и носеха пистолети и преметнати през рамо автомати. Бяха се появили от нищото и за свой срам Картър не ги бе чул. Тези изглеждаха някак различно от другите нексове, които бе виждал. Бяха като че ли по-едри, по- плещести.
— Досега сте се срещали с кастата на разузнавачите, с 5-нексовете — каза Фойхтер. — Тези са различни. Те… е, те са от кастата на воините.
Картър облиза устни и се усмихна.
— Наташа тук ли е?
— Тук е. Настоява за удоволствието от вашата компания. Готова е да плаче и да вие в ръцете ви, иска една прощална целувка, преди и двамата да умрете. Оттук, господин Картър. Нека ви покажа рая, който изграждаме.
— Рай?
— Раят на модерната технология — каза Фойхтер, направи знак с пистолета и Картър позволи да му отнемат браунинга. — Насам.
„Ах ти, скапаняк долен“ — изсъска Кейд.
Картър пристъпи напред.
Към черната врата.
И към зейналата паст на несигурността зад нея.
Фойхтер го поведе по полуосветени коридори с метални подове и решетки. Светлината идваше отдолу и сега, далеч от вятъра, дъжда и леда, Картър чуваше дълбокото далечно бръмчене на огромните двигатели на крайцера.
Фойхтер вървеше пред него и гърбът му бе идеална мишена. И въпреки това Картър долавяше нещо — някаква разлика. Вратът и тилът му. Сега представляваха заздравяваща тъкан — набръчкана и яркорозова; косата му започваше да расте, но все още бе рядка. И космите бяха черни и къдрави.
Картър потрепери. Какво ставаше, мамка му?
Хвърли поглед назад. Нексовете го следваха, насочили оръжия в гърба му.
Продължи да крачи след Фойхтер.
Не му оставаше кой знае какъв избор.
Спускаха се. Стръмна спирална стълба водеше към недрата на кораба. Металът под пръстите му бе студен и Картър усети как умът му се замъглява; усети присъствието на Кейд — спотайваше се, наблюдаваше, без да предлага нищо.
Добре, каза Картър на мрачния си двойник.
Дръж си шибания нос далеч оттук.
Това е моя битка и ще я проведа сам.
Стигнаха до по-широки коридори, в които кипеше оживена дейност. Нексове с изпити лица сновяха насам-натам, без маски, и Картър видя странните им безполови лица. Много подобни едно на друго, но същевременно индивидуални. Различни.
— Фойхтер, какво са нексовете?
— Мълчи.
— Или какво? Ще ме застреляш ли? — засмя се Картър. Огледа Фойхтер от глава до пети. Усмивката му бе сладникава и противна. — Хайде, Фойхтер, отговори на въпроса ми.
Фойхтер спря. Обърна се. Погледът му бе изгарящ.
— Те са хора, Картър, също като теб и мен. Но са убийци, невероятно добри убийци. Нали уж бяхте приятели с Гол? Нима искаш да ми кажеш, че никога не ти е обяснявал що за феномен са нексовете? — Фойхтер се подсмихна. — Ние — Гол, Дюрел и аз — работихме върху тях, или по-скоро продължихме работата по един проект, Nx5, наричан също Некрос — или Некс. Първите стъпки са били направени през 50 -те години на 20 век от предшествениците ни, когато Америка и Русия си играели на Студената война и разработвали ядрени оръжия и междуконтинентални ракети. Ние продължихме изследванията в края на 90- те. Да, по онова време открихме много неща. Много неща, които Спиралата би предпочела да си останат в тайна. Те спряха финансирането на проекта Некс. Образците ни бяха убити и трябваше да се преориентираме към други,
Фойхтер се обърна и тръгна. Картър го последва.
— Дюрел и Гол — и ужасите, които създадоха! — Фойхтер се изкиска. Смехът му бе студен. Смразяващ. Кошмар, превърнал се в реалност.
Картър настръхна. Пак погледна нексовете. Имаше нещо странно в тези хора, в тези убийци, които го преследваха от толкова време, които едва не бяха изтребили ударните групи… но не можеше да определи точно какво.
Фойхтер спря.
Една врата се плъзна настрани и Фойхтер въведе Картър в помещение с масивен контролен панел. Покрай стените бяха наредени компютри, светлините им проблясваха като полудели. Мониторите по лавиците показваха военноморски и военновъздушни операции. И там, на отсрещната стена, зад малък черен терминал седеше Наташа…
— Натс!
— Картър! — Тя скочи, втурна се към него и се хвърли в обятията му. Картър я целуна, после се отдръпна и се взря в насълзените й очи.
— Заловиха ме — изплака тя. — Не съм те предала, Картър, честна дума… казаха, че съм тяхната застраховка, че ще направиш каквото поискат, за да не ме убият…
— Да бе, да — рязко я прекъсна Фойхтер, отиде до малкия черен терминал и остави браунинга на металната лавица. Натисна някакво копче. Метални плочи се завъртяха спираловидно от върха на терминала и откриха малък черен куб. — Вижте. Това е QIII. Впечатлен ли сте, господин Картър?
— Това ли е?
