храстите и изобщо не им завиждаше — в небето се събираха облаци, които предвещаваха нови порои. Усмихна се — и си спомни Кейд от предишната вечер. Усмивката му бързо се стопи.
— Граф Фойхтер.
Картър стана и огледа мъжа, който вървеше към него. Беше добре сложен, чернокос, със сиви като желязо бакенбарди и прошарена със сиво брада. Погледът му бе пронизващ и интелигентен, облеклото — стегнато и елегантно. Картър хвана протегнатата му ръка — човекът стискаше здраво.
— Нещо за пиене?
— Вода — отвърна Картър.
— Радвам се, че се съгласихте да поемете тази задача. Разбрах, че на практика сте се оттеглили, но пък бяхте, така да се каже, много горещо препоръчан.
— Заради многото опит. — Картър се усмихна криво и взе подадената му чаша. Фойхтер се отпусна в едно широко кресло и запали пура. После се втренчи в Картър, който също седна, и хвърли за миг поглед към Мария — тя се бе настанила зад малкото дъбово бюро и пишеше нещо.
— Мислите ли, че сме в голяма опасност? — попита граф Фойхтер.
Картър сви рамене.
— Според докладите и другата информация, с която се запознах, бих казал — да. Работите за Спирала_Q, доколкото разбирам. Явно работата ви е създала множество врагове.
— Те се боят от бъдещето, господин Картър. Типично за страхливците.
— Бихте ли ми разказали за новия процесор? Казва се QIII Proto, нали?
— Това ще остане секретно дори за вас — меко каза Фойхтер. — Мога само да кажа, че Спиралата, както знаете, съществува, за да заличи терористичната заплаха във всяка точка на света, и че QIII ще е от огромна полза в тази задача. Той е невъобразимо мощен и ще е в състояние да разбива криптиране за части от секундата, да локализира терористичните клетки по цялата планета и да блокира военните мрежи, командните центрове и контролните системи на агресивните държави… уф! — Възбудата в очите му понамаля и се смени с по-овладяно и почти неразгадаемо изражение. — Но аз се увлякох. Както самият вие казахте, това е Proto — прототип, който все още не е напълно завършен.
— Трябва да е наистина много мощна технология, че да предизвика такъв интерес… и заплахи за живота ви — меко отбеляза Картър. — Може би някои хора държат процесорът никога да не бъде завършен?
Фойхтер кимна, усмихна се и отпи от брендито си.
— Заплахата срещу племенницата ви… осъзнавате ли, че може да е двоен блъф? Жертвата може да сте
— Да, хрумна ми тази възможност. Но аз мога да се грижа за себе си, господин Картър. Свикнал съм да бъда оперативен — също като вас. Точно сега племенницата ми се нуждае от защита — не мога да бдя над нея по двадесет и четири часа в денонощието. А и с празненството утре и с нейния инат…
— Отново ви съветвам да го отмените.
—
Мария вдигна глава и ги погледна. Очите й пламтяха.
— Не, чичо. Няма да се крия.
Гласът й бе изпълнен с негодувание.
— Е, добре.
Картър стана и излезе. Пак валеше. Той извади ЕКуба и го погали като кожата на нежна любима. Свърза се с германските специални служби — FG2. Провери числата. Всички агенти се бяха отчели, както трябваше да правят на всеки петнадесет минути.
Прокле ината на Фойхтер. Празненство! Празненство с колегите в чест на „пробива“.
„Мамка му, Фойхтер. Да си беше останал в Руб ал’Хали!“
Наистина беше много ядосан. Не беше осъзнал, че е призован да работи в онова, за което мислеше като за „домашна територия на Спиралата“. Фойхтер бе една от най-важните клечки — изследовател и военен разработчик — и Картър знаеше, че това задължително означава и
Обиколи къщата, като проверяваше охранителните пунктове, агентите и собствените си запаси от амуниции, разпръснати на ключови места.
„Излъга — каза Кейд. — Излъга, прекрасни ми братко“.
„Остави ме на мира“.
Долавяше радостта в думите на Кейд — вълнението, тръпката от опасността и предвкусването на предстоящи убийства.
Стой наблизо, каза си сериозно Картър, докато проверяваше последния прозорец. Може и да ми потрябваш.
Четирите черни тойоти „Ленд Крузър 70s“ отбиха от пътя и спряха; дизеловите двигатели 6164сс тихо ръмжаха на празни обороти с обещанието за безгранична мощ и сила. Лунната светлина блестеше по затъмнените стъкла. В гъстата гора от двете страни на пътя се възцари пълна тишина.
Полицейската кола, която ги следваше — бяло БМВ 525 с дебели зелени ивици отстрани — намали и запълзя покрай тях, преди да продължи напред. Червените стопове из-; чезнаха зад завоя и шумът от двигателя заглъхна в гъстата гора.
Четирите тойоти останаха на място с включени двигатели.
Облаци скриха луната. Заваля — отначало слабо, но постепенно дъждът започна да се усилва и накрая се изля същински порой. Водата се стичаше по затъмнените стъкла, тесните крайпътни канавки се превърнаха в буйни потоци.
В сумрака отпред светнаха фарове и пробиха водната завеса. След това се появи синята полицейска лампа и беемвето спря до четирите тойоти. Чистачките работеха на пълна скорост и хвърляха пръски по мокрия път. Една от вратите се отвори и от колата слезе едър мъж, облечен в плътен шинел. Насочи мощния си фенер към предния лендкрузър и предпазливо закрачи напред, поставил ръка на кобура на кръста си. Партньорът му също слезе, но остана до БМВ-то, заел позиция зад отворената му врата. Беше нащрек въпреки презрителната усмивка под буйните му мустаци.
— Verlassen Sie das Auto! — извика първият полицай.
Нищо не помръдна. Първата тойота остана на мястото си с ръмжащ двигател; дъждът се стичаше на ручейчета по тъмното предно стъкло и капака. Полицаят се опита да погледне през стъклото, но не успя да различи нищо.
— Ich sagte, verlassen Sie das Auto! Прозорецът на шофьорското място бавно се плъзна надолу С тихото съскане на електромотор. Полицаят направи крачка напред, вдигна фенера си и освети…
Дулото на пистолет със заглушител.
Чу се тихо изпукване.
Полицаят отлетя назад; изпуснатият фенер се завъртя и за миг освети косо падащите дъждовни струи.
— Nein! — разнесе се вик от мрака. Вторият полицай извади пистолета си и започна да стреля. Два куршума улучиха калника на тойотата, преди автоматният откос да го завърти като пумпал и да го просне целия в кръв и безжизнен на асфалта.
Четирите коли дадоха заден и минаха покрай БМВ-то. Едната за всеки случай прегази тялото на първия полицай и остави широки следи от гуми върху и
Тойотите изчезнаха в нощта. След тях остана призрачна сцена на ужас, осветявана от примигващите сини светлини на празната полицейска кола.
Картър гледаше конвоя скъпи лимузини, минаващ в конопа по алеята. Седеше на широката пейка до стаята на Мария (тя в момента се обличаше) и вниманието му бе раздвоено между тежката дървена врата
