Спирала

А сега корабът бе изчезнал.

Колгар беше пуснал псетата — малки подводни автоматични разузнавачи, не по-големи от топка за тенис. Сто от тях напуснаха подводницата и се понесоха безмълвно и незабележимо през дълбоките студени води в търсене на мистериозния кораб, който — нещо напълно невъзможно — бе изчезнал от радарите, плод на последните постижения на високите технологии.

Сега си играеха на дебнене и чакане.

Колгар въздъхна, отвори чекмеджето от дясната си страна и погледна с копнеж пълната с кристално чиста течност бутилка. Поклати глава, потърка четината на брадичката си и затвори чекмеджето.

Стана, излезе от помещението и бавно закрачи към контролния център, разположен над акумулаторите, в които се пазеше енергията на два 600-мегаватови ядрени реактора, необходима за задвижването на огромната подводница.

Дежурният рязко даде команда мирно, щом Колгар влезе в контролния център. Капитанът поздрави хората си и зае мястото си на мостика.

— Някакъв сигнал на сонара?

— Не, капитане. Нямаме сигнали дори по скенерите за надводни цели. Просто изчезна, все едно се стопи.

Колгар изруга, после попита:

— А псетата?

— Все още нищо. Разпръснаха и се отдалечават кръгово от нас. Ако някъде наоколо има нещо, непременно ще го засекат и ще докладват.

Погледите им се срещнаха.

— Знаете не по зле от мен, че никога не пропускат целта си, капитане.

Колгар кимна и уморено разтърка слепоочията си.

— Информирахте ли тактическия отдел на Спиралата?

— Още не, капитане.

— Направете го. Тяхното разузнаване може да има някаква информация за кораба. Какво открихме преди да… да…

— Да изчезне ли?

— Да.

— Приблизителни размери според преценката на бойните компютри. Нищо повече. Предполагаема огнева мощ. И се движеше невероятно бързо.

Зачакаха. Наблюдаваха скенерите на псетата. Възцари се напрегната тишина, изпълнена с примигващия блясък на компютрите и контролните дисплеи на подводницата. Червените светлини блестяха като рубини по брадясалото лице на Колгар. Очите му се присвиха и се заковаха върху един от скенерите на автоматичните разузнавачи.

— Какво е това? — Той посочи.

Светлината примигна и изчезна.

— Какво показва дисплеят на състоянието? — бавно попита Колгар.

— Нищо, капитане.

— Невъзможно! Никакви показатели от последната наносекунда? Никакви сведения за обстановката около псето в момента на унищожаването му?

— Нищичко, капитане. Спогледаха се намръщено. В същия миг, подобно на някаква сцена от дигитални фойерверки, скенерите на псетата, озаряващи контролната стена — всеки сигнал бе свързан с отделен разузнавач, отдалечаващ се в различна посока от подводницата в дълбините на океана — сякаш избухнаха пред очите им… червените светлини се пръснаха, преминаха в зелени, сини и жълти, след което сякаш някаква визуална приливна вълна ги помете в мрак и смърт.

Колгар се взираше вцепенен в скенерите. Всички бях черни.

Всички псета бяха унищожени едновременно.

— Доклади?

Гласът му прозвуча като сухо грачене.

— Никакви — обади се тих невярващ глас.

Сто разузнавача бяха унищожени, без да бъде регистрирана нито една трансмисия, която да даде на подводницата някаква улика, че нападателите са били регистрирани. Нямаше нито едно предупреждение. Абсолютно нищо.

Колгар почти усещаше сладкия вкус на водката на език си. Копнееше за яка глътка.

„После“, озъби се умът му.

— Свържете се със Спиралата. Кажете им, че се намираме в извънредна ситуация.

— Свързвам се.

Чакаха десет секунди — десет безкрайни секунди, изпълнени с напрежение и мисли за смърт. Всички в контролния център чакаха отговор, оглеждаха се и се взираха нагоре Към въображаемите черни води около подводницата, представяха си потайните врагове с техните невъобразимо високи технологии, способни да накарат масивен боен кораб да изчезне от радарите, да избегне най- сложните уреди за засичане и да унищожи сто разпръснати разузнавача, без да даде и най-слабия намек за използваните методи и оръжия.

Разнесе се писукане. Отговорът бе пристигнал.

— Трима тактически офицери ще пристигнат след два часа от намиращия се наблизо британски разрушител „Касъл“. В момента се прехвърлят в ултрабързата подводница клас „Акула“. Съветват ни да останем на място и да не предприемаме нищо — само да докладваме, ако обстановката се промени.

Колгар кимна и избърса потта от челото си с ръкав.

Скенерите останаха тъмни и безжизнени: това изобщо не е успокояващо, когато внезапно разбереш, че врагът ти е невидим.

„Москва 16“ пое „Акулата“ в огромния си търбух подобно на някакъв огромен левиатан, поглъщаш плячката си. Засъскаха камери за декомпресия, завиха помпи и след няколко минути люкът се отвори. Две жени и един мъж във военни униформи слязоха по рампата и отдадоха чест на Юрий Колгар.

Доколкото разбирам, имате проблем — каза едната жена: висока и червенокоса. Имаше студени сини очи и високи скули, които по-скоро подчертаваха, отколкото намаляваха невероятната й красота. Протегна уверено ръка и се здрависа с Колгар. — Командващ офицер Рияна Требън, на вашите услуги. Аз съм експерт по подводни машини и системи за тайно проследяване. Участвах в екипа, разработил проследяващите системи на автоматичните разузнавачи.

Колгар кимна.

— Чувал съм за вас, лейди Требън.

— Казвайте ми Рияна. Няма място за официалности, щом ще работим заедно в извънредна ситуация. Това са Алис Метрас, експерт по биологични оръжия, и Джеймс Ротуел, който има невероятно подробни познания върху практически всички видове подводници, използвани от повечето правителства в света.

С това по-нататъшните формалности станаха излишни Колгар поведе тримата право в командния център.

— Разполагаме с докладите ви, както бяха излъчени в ЕКубовете. Според тях сто псета са били унищожени в интервал няколко секунди, като нито един от разузнавачите не е докладвал за обстановката.

Колгар кимна.

Рияна се настани пред конзолата и започна да пише; свърза се с компютрите на подводницата и за известно време, докато данните пробягваха по екрана, всички мълчаха. Накрая тя се почеса по бузата и присви очи.

— Мисля, че се намираме в смъртна опасност.

— Открихте ли нещо?

Рияна кимна.