изплатена. А сега искам да видя мъртвеца. След това ще се погрижа за останалото.
Той мина покрай съдържателя, като попита жената:
— Коя е стаята?
— Номер четиринадесет.
— Няма защо да идвате с мен. Мога да свърша и сам тази работа.
— Не, искам да остана тук.
— По-добре ще е да не го виждате повече.
— Не, искам да остана.
— Добре, както искате.
Стая номер четиринадесет бе ниска и гледаше към улицата. Около вратата се тълпяха няколко камериерки, прислужници и келнери. Равик ги разбута. В стаята имаше две легла. На леглото до стената лежеше мъртвецът, жълт и вцепенен като восъчна фигура, с черни къдрави коси и червена копринена пижама. Ръцете му бяха скръстени. Евтина дървена Мадона, по лицето на която имаше следи от червило, бе сложена на масичката до него. Равик я вдигна — на гърба й имаше надпис „Изработено в Германия“. Той погледна лицето на мъртвеца: по устните му нямаше червило, пък и не изглеждаше да е от тоя тип мъже. Очите бяха полуотворени; едното повече от другото — това придаваше на лицето израз на безразличие, като че се бе вцепенил във вечна досада.
Равик се наведе над мъртвеца. Най-напред прегледа всички шишенца на масата до леглото, а след това разгледа и самия труп. Никаква следа от насилие. Той се изправи.
— Знаете ли как се казваше лекарят, който е идвал? — обърна се към жената. — Спомняте ли си името му.
— Не.
Той я погледна. Беше много бледа.
— Я по-добре седнете на стола в ъгъла и почакайте. Тук ли е камериерът, който доведе лекаря?
Погледът й почна да търси из лицата на хората, струпали се на вратата. Всяко от тях имаше един и същ израз: ужас и алчност.
— На този етаж е Франсоа — каза чистачката, вдигнала метлата като копие.
— Къде е Франсоа?
Един келнер си проправи път.
— Как се казваше лекарят, който е бил тук?
— Боне. Шарл Боне.
— Знаете ли телефона му?
Келнерът започна да търси из джобовете си.
— Паси, 27–43.
— Добре. — Равик видя, че лицето на съдържателя се подаде между другите. — Ама, моля ви се, я затворете вратата, или може би искате да поканим и минувачите?
— Не. Махнете се! Всички се махнете! Защо сте се събрали тук? Да крадете от времето, за което ви плащам?
Той изгони прислугата и затвори вратата. Равик вдигна телефонната слушалка. Обади се на Вебер, с когото поговори малко. След това взе номера в Паси. Боне беше в кабинета си. Той потвърди казаното от жената.
— Човекът е умрял — каза Равик. — Можете ли да дойдете, за да съставите смъртния акт?
— Този човек ме изгони най-грубо.
— Той вече не може да ви нагруби.
— Не ми и плати. А ме нарече скъперник и мошеник.
— Бихте ли дошли, за да си получите хонорара!
— Мога да изпратя някого.
— По-добре е сам да дойдете. Иначе няма да получите нищо.
— Ще дойда — каза след известно колебание Боне. — Но няма нищо да подпиша, преди да ми се плати. Дължат ми триста франка.
— Добре. Триста. Ще си ги получите. — Равик затвори телефона. — Съжалявам, че трябваше да изслушате всичко това — каза той на жената. — Нямаше как. Този човек ни е необходим.
Жената беше извадила вече няколко банкноти.
— Няма значение — каза тя. — Не е нищо ново за мен. Ето парите.
— Не бързайте. Той ще дойде ей сега. Тогава сама ще му ги дадете.
— Не може ли вие да съставите смъртния акт? — попита жената.
— Не — каза Равик. — Лекарят трябва да е французин. А най-добре е да бъде този, който го е лекувал.
След като Боне затвори вратата зад себе си, изведнъж стана много по-тихо. Сякаш не бе излязъл само един човек. Шумът от автомобилите се чуваше съвсем слабо, като че се сблъскваше със стена от плътен въздух, през която проникваше с мъка. След цялата бъркотия през последния час сега за пръв път се почувства присъствието на мъртвеца. Неговото властно мълчание изпълваше евтино обзаведената стая и макар да приличаше в ярко червената копринена пижама на клоун, той бе господарят тук. Защото не можеше вече да се движи. Живият човек се движи и независимо от това дали е силен, хубав или смешен, той не притежава странното величие на този, който никога вече няма да се движи и е осъден на разложение. Той е съвършен, а човек е съвършен само в смъртта — и то за съвсем кратко време.
— Вие не бяхте омъжена за него, нали? — попита Равик.
— Не. Защо?
— Законът го изисква. За наследството. Полицията ще направи опис на вашите и неговите вещи. Вие ще вземете своите. А неговите ще вземе полицията. За роднините, ако се явят. Има ли такива?
— Във Франция — не.
— Вие живеехте с него, нали?
Жената не отговори.
— Отдавна ли?
— От две години.
— Нямате ли куфари? — попита Равик и се огледа.
— Имам; снощи бяха там, до стената…
— Аха; съдържателят трябва да е… — Равик отвори вратата. Чистачката с метлата отскочи назад. — Много сте любопитна за годините си, лелко! Извикайте съдържателя!
Чистачката понечи да протестира.
— Права сте — прекъсна я Равик. — На тази възраст ви е останало само едното любопитство. Повикайте съдържателя!
Старицата измърмори нещо и изчезна, като буташе метлата пред себе си.
— Съжалявам — каза Равик, — но не може другояче. Може да ви се струва грубо, но все пак е по-добре да свършим всичко още сега. По-просто е, при все че вие може би не разбирате още.
— Разбирам — каза жената.
— Разбирате ли? — попита Равик, като я погледна.
— Да.
Съдържателят влезе с лист хартия в ръка. Не бе почукал на вратата.
— Къде са куфарите? — попита Равик.
— Преди всичко сметката. Ето я. Трябва да платите най-напред сметката.
— Най-напред куфарите. Никой не е отказал да ви плати. Стаята е все още заета. И когато влизате друг път, чукайте на вратата. Дайте да видя сметката и кажете да донесат куфарите.
Съдържателят го погледна яростно.
— Ще си получите парите — каза Равик.
Съдържателят излезе и блъсна вратата.
— Имаше ли пари в куфарите? — обърна се Равик към жената.
— Не… струва ми се.
