Погледнах я. Беше на двадесет и девет години, но изглеждаше същата, както преди. Петте години помежду се бяха плъзнали като вода по млад тюлен.
— В същност аз дойдох тук наистина като невръстно дете — казах аз. — Всички доводи бяха против, ала както подобава на невръстното, не се замислях за после. Дори не знаех дали отдавна не живееш с някой друг.
Тя не отговори. Кестенявата й коса блестеше в светлината на фенера.
— Ще тръгна напред и ще отпратя прислужницата — каза тя. — Мразя да те оставям сам на улицата. Може пак да изчезнеш — така, както се появи. Къде ще стоиш дотогава?
— Там, където ме намери. В някоя църква. Мога да се върна в катедралата. Църквите са сигурни, Хелен. Аз съм станал голям познавач на френски, швейцарски и италиански църкви и музеи.
— Ела след половин час — прошепна тя. — Помниш ли още прозорците на нашето жилище?
— Да — отвърнах аз.
— Ако ъгловият прозорец е отворен, всичко е наред и ти можеш да се качиш. Ако е затворен, чакай, докато го отворя.
Това ми напомни за Мартенс и за младостта ми, когато играехме на индианци. Тогава светлината на прозореца беше сигнал за Кожения чорап или Винету, който чакаше долу. Повтаряше ли се? Вярно ли бе, че нещата се повтарят?
— Добре — казах аз и понечих да тръгна.
— Къде отиваш?
— Ще видя дали Мариенкирхе е още отворена. Доколкото си спомням, тя е красив пример на готическа архитектура. Междувременно се научих да ценя това.
— Престани! — каза тя. — Достатъчно тежко е, че трябва да те оставя сам.
— Хелен — отговорих аз. — Научил съм се да се пазя.
Тя поклати глава. От лицето й внезапно изчезна всяка следа от смелост.
— Недостатъчно обаче — каза тя, — недостатъчно. Какво ще правя, ако не дойдеш?
— Нищо не можеш да направиш. Телефонният ти номер същият ли е?
— Да.
Докоснах рамото й.
— Хелен, всичко ще се нареди.
Тя кимна.
— Ще те придружа до Мариенкирхе. Искам да съм сигурна, че си там.
Мълчаливо се запътихме нататък. Не бе далеч. Хелен се отдели от мен, без да каже дума. Гледах след нея, докато пресичаше стария пазарен площад. Вървеше бързо и не се обръщаше.
Останах в сянката на портала. Отдясно, в тъмното, се намираше кметството, само по каменните лица на старите скулптури блестеше ивица лунна светлина. През 1648 на главното стълбище е бил обявен краят на тридесетгодишната война, както и началото на хилядолетния райх през 1933. Помислих си дали ще доживея да обявят тук и неговия край.
Не се опитах да вляза в църквата. Изведнъж ми стана противно да се крия. Истина е, че и непредпазлив не исках да ставам, ала откак видях Хелен, вече не желаех без нужда да бъда подгонен звяр.
Продължих да вървя, за да не правя впечатление. Градът, който дотогава ми се бе показал опасен, познат и отчужден, сега започна да живее. Усетих го, защото аз самият бях започнал да живея. Анонимното съществование на последните години, което е било в същност вегетиране, растеж без плод от ден на ден, изведнъж не ми се стори вече тъй безполезно. То ме бе оформило и като крехък, напъпил тайно цвят се появи внезапно чувство за живот, непознато за мен. То нямаше нищо общо с романтиката, но бе ново и възбуждащо като голям, блестящ тропически цвят, поставен с магическа пръчка на един посредствен храст, от който можем да очакваме най-много няколко скромни, посредствени, малки пъпки. Стигнах до реката, застанах на моста и през перилото се загледах във водата. Вляво от мен се намираше средновековна стражница, в която сега бе уредена обществена пералня. Прозорците бяха осветени и момичетата още работеха. Светлината на широки снопове се струеше по реката. Черният вал с липите стърчеше пред високото небе, а отдясно се простираха градините, обгърнати от силуета на катедралата.
Стоях съвършено тихо и се чувствувах безкрайно разтоварен. Чуваха се само плисъкът на водата и приглушените гласове на перачките зад прозорците. Не разбирах какво говореха. Онова, което чувах, бяха само човешки звуци, още неоформени в думи. Знак, че наблизо има хора — все още не знаци на лъжата, на измамата, на глупостта и на адската самота, които като завършени думи биха наподобявали отблъскващи високи тонове на една чисто замислена мелодия.
Дишах и ми се струваше, че дишам с ритъма на водата. За един миг, извън времето, дори усетих, че бях част от моста и водата изтича като дъха ми и заедно с него през мен. Виждаше ми се естествено и не се учудвах. Не мислех. И мислите ми бяха неосъзнати, както дъхът ми и водата.
Вляво от мен по черната алея на липите бързо премина една забулена светлина. Очите ми я проследиха и после отново чух гласовете на перачките. Осъзнах, че известно време не ги бях чувал. Сега усетих отново и миризмата на липите. Слаб вятър я носеше над водата.
Странствуващата светлина угасна, а едновременно с това угаснаха и прозорците зад мен. Водата за минута бе черна и тинеста, а после изплуваха тесните рефлекси на луната, засенчени преди от по-силната светлина на пералнята. Но сега, останали сам-сами, те затанцуваха много по-нежно и по-разнолико от грубата жълта светлина преди. Помислих за живота си, в който преди години също бе угасена една светлина, и се запитах дали и в него не биха могли да изплуват отново много и кротки светлини, които никога преди не бях виждал, също както сега отражението на луната в реката. Осезаема за мен досега е била само загубата, а не и възможността да спечеля нещо чрез нея.
Напуснах моста и тръгнах напред-назад по тъмната алея с дърветата на вала, докато изтече половиният час, който трябваше да изчакам.
Миризмата на липите се усилваше в растящата нощ и луната посипваше покривите и кулите със сребро. Сякаш градът искаше да направи всичко, за да ми покаже, че съм си изградил една лъжа, че никъде не ме дебне опасност; че мога да се прибера, с упование, след продължителна заблуда, за да възстановя своето Аз.
Не бе необходимо да се браня срещу това. Автоматично нещо бдеше в мен и ме охраняваше от всички страни. Прекалено често ме бяха арестували точно по същия начин в Париж, Рим и други градове — отдаден на красотата и залъган със сигурност чрез измамната й илюзия за любов, разбиране и забрава. Полицаите не забравяха. А лунната светлина и мирисът на липи не превръщаха доносниците в светци.
Запътих се към Хитлерплац предпазливо, с опнати като крила на прилеп сетива. Къщата се намираше на ъгъла на една улица, която се вливаше в площада. Улицата носеше старото си име.
Прозорецът бе отворен. Дойде ми на ум историята на Херо и Леандър и приказката за царските деца, в която една бавачка угаси светлината и царският син умря — аз не бях царски син, помислих си, а и немците имат много хубави приказки, но въпреки това или може би точно заради това — и най-жестоките концентрационни лагери на света. Спокойно прекосих улицата, и тя не бе нито Хелеспонт, нито Северно море.
Във входа някой се зададе срещу мен. Нямаше как да свърна и продължих към стълбите, сякаш знаех къде искам да ида. Бе една възстара жена, която не познавах от преди. Сърцето ме стегна — Шварц се засмя: — Още едно клише, което става истина за нас едва когато сме го изпитали. Не се обърнах, чух входната врата да се затваря и бързо изтичах нагоре по стълбите.
Вратата беше отворена един сантиметър. Бутнах я и застанах срещу Хелен.
— Видя ли те някой? — попита тя.
— Да. Една възстара жена.
— Без шапка?
— Да, без шапка.
— Трябва да е била прислужницата. Стаята й е на тавана. Казах й, че до понеделник следобед е свободна; сигурно се е туткала горе. Тези момичета си въобразяват, че човек няма в главата си нищо друго освен да критикува дрехите им на улицата.
— По дяволите прислужницата — казах аз. — Тя не ме позна, независимо дали е била същата или не. Разбирам, когато някой ме познае.
