издържала с мен и си представих, че съм бил като онзи, който вярвал, че притежава красиво агне, грижел се за него, както се грижим за едно красиво агне, но внезапно открил, че държи в ръцете си млада пума, която няма склонност към сини герданчета и меки четки, а е способна да захапе ласкавата ръка.
Намирах се върху опасна почва. Както предполагате, станало бе онова, което можеше да се предвиди за първата нощ; бях засякъл по най-елементарен начин. Бях го предвиждал и може би се случи така, защото го бях очаквал. Факт беше, че проявих безсилие, но понеже го очаквах, за щастие не бях предприел отчаяните опити в подобни случаи. Така можем да запазим самообладание да обясним, че само конярите са имунизирани срещу подобно нещо, а жените пък да се престорят, че разбират, и да утешат отчаяния с фатална майчинска нежност; въпреки всичко си остава една проклета история, при която всеки патос звучи ужасно комично.
Не дадох нито едно от обичайните обяснения — Хелен бе разстроена и ме нападна. Тя недоумяваше защо не я бях обладал и се чувствуваше засегната. Бих могъл просто да й кажа истината, ала не се чувствувах достатъчно спокоен, за да го направя. В този случай истините са две — едната, при която се предаваш, и другата, стратегическата, при която не се предаваш. За пет години бях научил, че предаваш ли се, не трябва да се чудиш, че стрелят по теб.
— Хора в моето положение стават суеверни — казах аз на Хелен. — Те вярват, че ако кажат или сторят нещо направо, ще се случи обратното. Затова са предпазливи. И с думите е същото.
— Каква безсмислица!
Засмях се.
— Отдавна съм загубил вяра в смисъла. Иначе бих станал горчив като див лимон.
— Надявам се, че суеверието ти не се простира твърде далеч.
— Само дотолкова, Хелен — съвсем спокойно казах аз, — защото вярвам, че ако ти кажех, че те обичам безгранично, минута по-късно бих очаквал гестапото да заудря по вратата.
За секунда тя се притаи като звяр, който е чул необичаен шум. После бавно обърна към мен лицето си. Удивително бе колко се беше изменило.
— Наистина ли това е причината? — тихо попита тя.
— Тя е само една. Как можеш да очакваш да са в ред мислите ми, след, като току-що съм изхвърлен от един безнадежден ад в опасен рай?
— Понякога съм си мислила какво би било, ако се завърнеш — след известно време каза тя. — Изглеждаше съвсем друго.
Пазех се да попитам какво е било другото. В любовта винаги питаме прекалено и когато се заемем истински да узнаем отговорите, тя скоро свършва.
— Винаги е друго — казах аз. — Слава богу!
Тя се усмихна.
— Никога не е друго, Йозеф. Само изглежда друго. Има ли още вино?
Тя заобиколи леглото, сякаш беше танцьорка, постави чашата на земята до себе си и се изтегна. Загоряла бе от чуждо слънце и в голотата си беше безгрижна като жена, която не само знае, че е желана, но и често е чувала да й го казват.
— Кога трябва да си тръгна? — попитах аз.
— Утре прислужницата няма да се върне.
— В други ден?
Хелен кимна.
— Беше лесно. Днес е събота. Дадох й отпуск за края на седмицата. Понеделник на обед ще се върне. Има си любовник. Един полицай с жена и две деца.
Погледна ме с полупритворени очи.
— Тя бе щастлива.
Отвън се чуха маршови стъпки и песен.
— Това какво е?
— Войници или Хитлерова младеж. В Германия винаги някаква част марширува.
Станах и погледнах през процепа на завесите. Беше поделение на Хитлеровата младеж.
— Странно, че правиш такова изключение от семейството си.
— Навярно с по линия на френската баба — обясни Хелен. — Имаме си една. Пазят я в тайна, сякаш е еврейка.
Тя се прозина и се изпъна. Внезапно стана много непринудена, като че ли седмици наред отново бяхме живели заедно и външната опасност вече не съществуваше. Досега и двамата се бяхме старали колкото е възможно да не засягаме този въпрос. Също така и Хелен не бе отворила ни дума за живота ми в изгнание. Не знаех, че междувременно ме е прозряла и дори е взела някакво решение.
— Няма ли да поспиш още? — попита тя.
Бе един часът през нощта. Легнах.
— Можем ли да оставим една лампа да свети? — обадих се аз. — Така спя по-добре. Още не съм свикнал с немската тъмнина.
Тя бързо ме погледна.
— Остави ги всичките да горят, мили.
Лежахме притиснати един до друг. Почти не си спомнях вече, че някога сме спали заедно всяка нощ в същото легло. Бе като бледа сянка — спомен без багри. Хелен бе тук, ала напълно друга, с една странна, непозната интимност; преоткривах в нея само още анонимното, дъха й, миризмата на кожата й, изчезнала за тъй дълго и още невъзвърнала се изцяло, но все пак тук и вече по-мъдра от разума. Утехата, която дава кожата на любимия човек! Колко по-умна е тя и колко по-изразителна, отколкото устата, с лъжовните думи! Тази нощ лежах дълго време буден и държах Хелен в прегръдките си, гледах светлината и полуосветената стая, която познавах и не познавах, и накрая вече не се питах за нищо. Хелен се събуди още веднъж.
— С много жени ли си ходил във Франция? — измърмори тя, без да отвори очи.
— Не повече, отколкото бе необходимо — отвърнах аз. — И нито една като теб.
Тя въздъхна и искаше да се обърне, ала сънят отново я надви, преди да го стори. Отпусна се назад. Лека-полека сънят споходи и мен, сънищата се отдръпнаха, тишината и диханието на Хелен ме изпълниха, а призори, когато се събудих, помежду ни нямаше нищо, което да ни разделя, аз я пожелах и тя покорна се отдаде; потънахме обратно в съня, като в облак, а там блещукаше и не бе вече тъмно.
VI
На сутринта телефонирах до хотела в Мюнстер, където бях оставил куфара си, и обясних, че съм закъснял в Оснабрюк и ще се върна през нощта; нека ми запазят стаята. Предпазливост; не исках заради измама да ме съобщят в полицията и да ме викат после. Равнодушен глас отговори, че всичко било наред. Попитах дали е пристигнала за мен поща. Не, не била пристигнала.
Окачих слушалката. Хелен стоеше зад мен.
— Поща? — попита тя. — От кого чакаш писмо?
— От никого. Казах го само за да изглеждам по-малко съмнителен. Необяснимо защо за хора, които очакват поща, не се допуска веднага, че са мошеници.
— А ти?
— За съжаление. Против волята си. Ала не и без удоволствие.
Тя се засмя.
— Тази вечер ли искаш да заминеш за Мюнстер?
— Как да остана тук още? Прислужницата ти утре се връща. А не мога да рискувам да отседна в града. Мустаците не ме правят достатъчно неузнаваем.
— Не можеш ли да останеш у Мартенс?
— Той ми предложи да спя в чакалнята; но през деня не може да ме приюти. По-добре е да замина за Мюнстер, Хелен. Там няма да ме разпознаят на улицата тъй лесно, както тук. Само на един час път е.
— Колко време ще останеш в Мюнстер?
— Ще мога да изясня това едва след като бъда там. С течение на времето развиваме един вид шесто сетиво за опасността.
