— Усещаш ли тук опасност?

— Да — казах аз. — От тази сутрин. Вчера не.

Тя ме погледна със смръщени вежди.

— Разбира се, че не трябва да излизаш.

— Не преди да се е стъмнило. И само като тръгвам за гарата.

Хелен не отговори.

— Всичко ще се уреди — казах аз. — Недей мисли повече. Научих се да живея час за час, без да забравям да се замислям за утрешния ден.

— Научил ли си се? — каза Хелен. — Твърде практично! — Отново тонът й бе леко раздразнен, както предната вечер.

— Не само практично, а и необходимо — отговорих аз. — И въпреки това все нещо се забравя. Трябваше да донеса от Мюнстер самобръсначката. Тази вечер ще приличам на скитник. Справочникът на емигранта предписва да се избягва това на всяка цена.

— В банята има самобръсначка — каза Хелен. — Тази, която остави преди пет години, когато си тръгна, Има и бельо, а старите ти костюми са окачени в гардероба отляво.

Каза го, сякаш бях някой, който преди пет години я бе напуснал с друга жена, а сега се завръща, за да си прибере багажа и пак да си отиде. Не се опитах да уточнявам; нямаше да доведе до нищо. Тя само учудено би ме погледнала и би обяснила, че никога не е мислила подобно нещо, обаче ако аз мисля така… — и щях да бъда омотан в една безсмислена отбрана. Странно е как често избираме всякакви криви пътеки, за да не покажем чувствата си!

Отидох в банята. Гледката на старите ми костюми нямаше друго въздействие върху мен, освен дето разбрах колко много съм отслабнал. Зарадвах се на бельото и реших да си взема достатъчно. Не усетих какъвто и да е сантиментален трепет. Решението, което преди три години бях взел — да приема изгнанието не само като нещастие, а като вид студена война, необходима за развитието ми, — поне тук-там носеше плодове.

Денят премина в колебливи чувства. Наложителността на заминаването разстройваше и двама ни, но Хелен не бе тъй привикнала с него, както аз. Тя го приемаше едва ли не като лична обида. Аз вече бях подготвен от моя опит и от времето, откак напуснах Франция. Хелен още не бе изживяла пристигането ми, когато изникна заминаването. Гордостта й не бе имала още време да се помири, а същото положение вече се повтаряше. Към това се прибави реакцията от предната вечер; вълната на чувството се отдръпна назад и внезапно отново се очертаха стари, потънали отломъци, които изглеждаха по-големи, отколкото в действителност. Държахме се предпазливо, липсваше ни вече навикът един с друг. На драго сърце бих останал един час сам, за да спечеля разстояние, ала когато си помислех, че не бе един час, а една дванайсета част от времето, което можех да бъда още с Хелен, струваше ми се немислимо. Някога, в спокойните години, се бях занимавал с въпроса какво бих направил, ако знаех, че ми остава да живея само още един месец. До категоричен отговор не бях стигал никога. Това, което мислех, че трябва да направя, бе същевременно и онова, което в никакъв случай не трябваше да правя. Същото ми се случи и сега. Вместо да прегърна деня, да му се открия изцяло и да попия Хелен чрез всичките си сетива, аз обикалях наоколо с парещото желание да го направя, но и с толкова предпазливост, сякаш бях от стъкло, а и с Хелен изглежда не бе по-различно. Ние страдахме, бяхме несговорчиви и едва здрачът ни напомни за раздялата тъй силно, че внезапно отново се намерихме.

В седем часа се звънна на входната врата. Стреснах се. Звънене означаваше за мен полиция.

— Кой може да бъде? — прошепнах аз.

— Няма да се обаждаме и ще чакаме — каза Хелен. — Някой познат ще е. Ако не отворя, ще си отиде.

Звъненето се повтори. После някой енергично похлопа на вратата.

— Иди в спалнята — пошепна Хелен.

— Кой е?

— Не знам. Иди в спалнята. Ще го отпратя. По-добре да отворя, отколкото съседите да наострят уши.

Тя ме избута. Огледах се бързо, да не съм оставил нещо мое. Тогава отидох в спалнята. Чух Хелен да пита:

— Кой е?

Един мъжки глас отговори. После Хелен каза:

— Ти ли си? Какво има?

Затворих вратата. Жилището имаше втори изход през кухнята, но не можех да се добера до него — щяха да ме забележат. Оставаше ми да се скрия в един голям вграден гардероб, където висяха дрехите на Хелен. В същност това не бе гардероб, а голяма иззидана ниша, която се изолираше с врата. Въздухът вътре ми беше достатъчен.

Чух, че мъжът отиде с Хелен във всекидневната. Познах гласа му. Беше брат й Георг, който ме вкара в концентрационния лагер.

Погледнах към тоалетната маса на Хелен — единственото, което можех да използвам като оръжие, бе нож за разрязване на книги с дръжка от нефрит; не виждах нищо друго. Без да се замислям, пъхнах ножа в джоба си и се върнах в гардероба. Естествено беше да се браня, ако той ме откриеше, нямаше друго разрешение, освен да го убия и после да се опитам да избягам.

— Телефонът? — чух да казва Хелен. — Не съм чула нищо. Спала съм. Какво има?

В случаи на голяма опасност настъпва един миг, когато внезапно всичко в нас става толкова напрегнато, че искра би го запалила и сме в състояние да избухнем като прахан. Тогава се превръщаме едва ли не в ясновидци, толкова бързо и съгласувано мислим. Усетих, преди още Георг да отговори, че не знае нищо за мен.

— Телефонирах на няколко пъти — каза той. — Не се обади никой. Дори и прислужницата. Помислихме, че нещо ти се е случило. Защо не отговори?

— Спала съм — спокойно каза Хелен. — Заради това откачих телефона. Имам главоболие и още не ми е минало. Ти ме събуди.

— Главоболие?

— Да. А сега се усили. Взех две хапчета. Трябва да се наспя.

— Хапчета против безсъние?

— Хапчета против главоболие. Сега трябва да си вървиш, Георг. Трябва да се наспя.

— Хапчетата са глупост — обясни Георг. — Облечи се и ела да се разходим. Навън е прекрасно. Чистият въздух е по-добър от всички хапчета.

— Вече съм ги взела и трябва да се наспя. Не ми се обикаля.

Известно време те продължиха да говорят. Георг искаше да изведе Хелен по-късно, но тя се противеше. Той запита дали има достатъчно храна в къщи. Да, тя имала храна. Къде била прислужницата? Прислужницата ползвала свободния си следобед, щяла да се върне, за да приготви вечерята.

— И така, всичко е наред, нали? — попита Георг.

— Какво да не е наред?

— Ех, само тъй! Често пъти си създаваме излишни грижи. В края на краищата…

— В края на краищата какво? — остро запита Хелен.

— Ех, на времето…

— Какво на времето?

— Имаш право — каза Георг. — Защо да говорим за това? Щом като всичко е наред, значи, всичко е наред. В края на краищата съм твой брат, човек понякога запитва…

— Да.

— Какво?

— Ти си мой брат.

— Бих искал да го осъзнаеш по-добре. Аз ти желая доброто!

— Да, да — нетърпеливо каза Хелен. — Обяснявал си ми го често.

— Какво ти е днес? Обикновено си по-друга.

— Наистина ли?

Вы читаете Нощ в Лисабон
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×