— Защо плачеш? — попитах аз. — Още не сме спасени. Испания гъмжи от гестаповци. Трябва да я прекосим колкото е възможно по-бързо.
Преспахме в малко селище. В същност намерението ми бе да оставя някъде колата и да продължим с влака. Не го сторих. Испания беше несигурна; исках да я напусна колкото е възможно по-бързо. По необясним начин колата се превърна в мрачен талисман; техническото й съвършенство потиска и ужасът, който изпитвах от нея, много ми трябваше: престанах да мисля за Георг. Прекалено дълго той бе висял като заплаха над живота ми; сега го нямаше. Мислех за Усмихнатия; той е още жив и можеше по телефона да се опита да ни арестуват. За убийство всяка страна екстрадираше. Че е било самоотбрана, щях да доказвам там, където се бе случило.
Стигнах до португалската граница късно през следващата нощ. Виза бях получил по пътя без трудности. Оставих Хелен на границата в колата със запален мотор. Ако се случеше нещо подозрително, тя щеше да подкара към мен, щях да скоча вътре и така щяхме да пробием на португалската митница. Не можеше да ни се случи кой знае какво; беше малка спирка и в тъмнината, преди да успеят чиновниците да стрелят и да ни улучат, щяхме да се изплъзнем. Какво щеше да стане след туй в Португалия, бе друг въпрос.
Нищо не стана. Във веещия мрак униформените чиновници стояха като фигури от картина на Гоя. Те козируваха и ние потеглихме към португалската граница, където по същия начин ни пуснаха. Тъкмо колата бе поела, един от чиновниците се затича след нас и извика да спрем. Обмислих бързо и спрях; ако бях продължил транзит, възможно беше на следната спирка да ни спрат. Спрях. Едва дишахме.
Чиновникът достигна колата.
— Пропускът ви — каза той. — Забравихте го. Как ще се върнете без него през границата?
— Много ви благодаря.
Момчето зад мен дълбоко въздъхна. Аз самият за миг имах усещането, че съм без тегло, така облекчен се почувствувах.
— Сега си в Португалия — обърнах се аз към момчето. То бавно свали ръце от устата си и за първи път се облегна назад. Бе седяло приведено през цялото пътуване.
Край нас отлитаха села. Кучета лаеха. В ранната утрин пламтеше огънят в някаква ковачница. Ковачът подковаваше един бял кон. Не валеше. Очаквах чувството на избавление, което тъй дълго бях копнял; но то не дойде. Хелен тихо седеше до мен. Исках да се радвам, ала се чувствувах празен.
В Лисабон телефонирах на американското консулство в Марсилия. Описах какво се бе случило до момента, когато се появи Георг. Човекът, с когото говорих, смяташе, че вече няма опасност за мен. Всичко, което можах да изкопча от него, бе, че ми обеща, когато бъде преведена виза, да я препрати в консулството в Лисабон.
Трябваше да се отървем от колата, която ни бе закриляла тъй дълго.
— Продай я — посъветва ме Хелен.
— Не би ли трябвало да я оставя да се търкулне някъде в морето?
— Това не променя нищо — отвърна тя. — Ще имаш нужда от пари. Продай я.
Тя имаше право. Продадох я много лесно. Купувачът ми обясни, че ще плати митото и ще лакира колата в черно. Беше търговец. Продадох му колата на името на Георг. Седмица по-късно я видях с португалски номер. В Лисабон имаше много като нея; познах я само по една много незначителна изпъкнатина на лявото стъпало. Паспорта на Георг изгорих.
Шварц погледна часовника си.
— Останалото се разказва бързо. Веднъж седмично ходех в консулството. Известно време живяхме на хотел. Имах още пари от продажбата на колата и ги използвах за това. Исках сега Хелен да бъде обкръжена от възможно най-големия лукс. Намерихме лекар, който й помогна да получи лекарства. Отидох с нея дори в казиното. За целта взех смокинг от една заложна къща. Хелен пазеше още вечерната си рокля от Париж. Към нея й купих чифт златни обувки. Бях забравил другите в Марсилия. Знаете ли казиното?
— За съжаление, да — отвърнах аз. — Снощи бях там. Сбърках.
— Аз пожелах Хелен да играе — каза Шварц. — Спечели. Необяснимият отрязък от време все още продължаваше. Тя хвърляше небрежно чиповете и номерата идваха.
Последните дни нямаха почти нищо общо с действителността. Сякаш отново бе настъпило времето в замъка. Играехме някакъв театър, ала за първи път имах чувството, че най-после ми принадлежи изцяло, макар че ден след ден тя все повече ми се изплъзваше към най-неумолимия от всички любовници. Не беше се предала още, ала вече не се бореше. Имаше мъчителни нощи и нощи, през които плачеше; после отново идваха почти неземни мигове, когато сладост, безутешност, мъдрост и обич, освободени от веригите на плътта, внезапно задействуваха тъй бурно, че аз не смеех да помръдна, така свръхмогъщи ми изглеждаха те.
— Любими мой — ми каза тя веднъж през нощта — единствения път, когато заговори за това, — не ще я видим заедно твоята обетована земя.
Бях я завел следобед при лекаря. Внезапно като удар от гръм почувствувах безсилния гняв, който човек може да изпита, когато открие, че не може да задържи онова, що обича.
— Хелен — попитах задавено аз, — какво стана от нас?
Тя мълчеше. После поклати глава и се усмихна.
— Каквото можеше — отвърна тя. — А това е достатъчно.
След това дойде денят, в който ми съобщиха от консулството, че случило се бе невероятното: две визи преведени за нас. Опиянението на една прищявка при случайно запознанство беше издействувало това, което всички молби и цялата мъка не можеха да постигнат! Разсмях се. Беше истерия. Ако сме в състояние да се смеем, в днешно време по света има много неща за смях, не смятате ли?
— Някога смехът пресеква — казах аз.
— Удивителното е, че през последните дни се смеехме често — продължи Шварц. — Намирахме се в един пристан, недокосван от ветрове, така изглеждаше. Горчивината бе изтекла, нямаше сълзи, а тъгата бе станала толкова прозирна, че често пъти не бе различима от иронично-меланхоличната ведрост. Настанихме се в едно малко жилище. С непонятна слепота продължавах да следвам моя план — да избягаме в Америка. Дълго време не заминаваха параходи, докато най-после се появи един сигурен. Продадох последната рисунка на Дега и купих местата. Бях щастлив. Мислех, че сме спасени. Въпреки всичко! Въпреки лекарите. И това последно чудо трябваше да стане!
Заминаването бе отложено с няколко дни. Завчера отидох още веднъж до параходната компания. Пътуването бе определено за днес. Казах на Хелен и излязох пак, за да купя нещо. Когато се върнах, тя бе мъртва. Всички огледала в стаята — разбити. Вечерната й рокля лежеше разкъсана на пода. Тя лежеше до нея, не на леглото.
Първо помислих, че е убийство за грабеж. След това — че е убита от гестапо; но те не биха търсили нея, а мен. Едва когато видях, че освен огледалата и роклята нищо друго не бе повредено, аз разбрах. Сетих се за отровата, която й бях дал — твърдеше, че я е загубила. Стоях и гледах втренчено, а после затърсих някакво писмо. Нямаше. Нямаше нищо. Беше си отишла без нито една дума. Представяте ли си?
— Да — казах аз.
— И го разбирате?
— Да — отвърнах аз. — Какво ли е имала още да ви пише?
— Все пак нещо. Защо. Или…
Той замълча. Навярно мислеше за последно сбогом, за последно уверение в любов, за нещо, което той би могъл да вземе със себе си в своята самота. Научил се бе да отхвърля редица шаблонни понятия, ала не и това, явно.
— Започнела ли е да пише, не би могла да спре — казах аз. — С това, че не ви е писала нищо, тя ви е казала повече, отколкото би успяла с думите.
Той се замисли.
— Видяхте ли табелата в пътническото бюро? — прошепна той тогава. — Отложено с един ден. Тя щеше да живее един ден повече, ако бе знаяла!
