IV
Чакалнята бе празна. На една етажерка до прозореца бяха сложени растения с дълги, жилави листа. На масата имаше списания с нацистки големци, по заглавните страници — войници и маршируващо поделение на Хитлеровата младеж. Чух бързи стъпки — на вратата стоеше Мартенс. Той втренчи очи в мен, свали очилата и зажумя. Светлината в чакалнята бе слаба. Не ме позна веднага, навярно заради мустаците.
— Аз съм, Рудолф — казах аз. — Йозеф.
Той вдигна ръка да мълча.
— Откъде идеш? — прошепна той.
Повдигнах рамене. Важно ли бе това?
— Аз съм тук — казах аз. — Трябва да ми помогнеш.
Той ме погледна. На слабата светлина късогледите му очи напомняха очите на риба зад, дебелото стъкло на аквариум.
— Имаш ли разрешение да пребиваваш тук?
— Само от мен самия.
— Как премина границата?
— Това е без значение. Дошъл съм да видя Хелен.
Той втренчено ме загледа.
— Дошъл си за това?
— Да — казах аз.
Внезапно се почувствувах спокоен. Не бях вече сам и изведнъж вълнението бе изчезнало, защото обмислях как да успокоя изненадания човек пред себе си.
— За това? — попита той пак.
— Да, за това. И ти трябва да ми помогнеш.
— Боже мой!
— Умряла ли е?
— Не, не е умряла.
— Тук ли е?
— Да. Беше тук. Поне преди една седмица.
— Можем ли да говорим сега? — попитах аз.
Мартенс кимна.
— Отпратих сестрата. Ако дойдат пациенти, мога да отпратя и тях. Не мога да те приема в дома си. Ожених се. Преди две години. Разбираш ме…
Разбирах. Отдавна вече в хилядолетния райх не можеше да се довериш дори и на роднините си. Спасителите на Германия ежедневно тръбяха, че доносничеството е национална добродетел. Изпитах го на гърба си. Братът на жена ми бе направил донос срещу мен.
— Жена ми не е нацистка — каза припряно Мартенс. — Но ние никога не сме — той объркано ме погледна — говорили за случай като този. Не съм сигурен как ще реагира. Ела, влез тук.
Той отвори вратата към кабинета си и я заключи след нас.
— Остави я отключена — казах аз. — Заключеният кабинет е по-подозрителен от това да ни видят.
Той завъртя обратно ключа и ме погледна.
— Йозеф, за бога, какво търсиш тук? Тайно ли си дошъл?
— Да. И не е необходимо да ме укриваш. Настаних се в един хотел извън града. Дойдох при теб само защото не знаех кой друг да уведоми Хелен, че съм тук. От пет години не съм чул нищо и не знам какво е станало с нея. Не знам дали не е омъжена повторно. Ако е омъжена повторно…
— И затова си дошъл тук?
— Да — учудено попитах аз. — За какво друго?
— Трябва да те скрием — каза той. — През нощта можеш да спиш в кабинета тук на кушетката. Ще те събудя преди седем часа.
В седем идва прислужницата да почисти. След осем ?пак можеш да влезеш. До единадесет часа няма пациенти.
— Омъжена ли е?
— Хелен? — Мартенс поклати глава. — Дори не вярвам да се е развела с теб.
— Къде живее? В старото жилище ли?
— Мисля, че да.
— Живее ли някой при нея?
— Кой?
— Майка й. Сестра й. Брат й. Или друг някой роднина.
— Не знам точно.
— Трябва да узнаеш — казах аз. — И трябва да й кажеш, че съм тук.
— Защо не й го кажеш ти сам! — попита Мартенс. — Ето телефона.
— Ами ако има някой при нея? Брат й, който вече веднъж направи донос срещу мен?
— Прав си. Навярно и тя като мен ще загуби самообладание. Това би могло да я издаде.
— Аз дори не знам какво е отношението й към мен, Рудолф. Оттогава са изминали пет години, а преди това бяхме женени само четири години. Пет години са повече от четири — а отсъствието е десет пъти по- дълго от съвместния живот.
Той кимна.
— Не те разбирам.
— Възможно е. Аз също не се разбирам. Ние водим различен живот.
— Защо не й писа?
— Не мога сега да ти обясня това, Рудолф. Иди при Хелен. Говори с нея. Разбери какво мисли. Ако сметнеш за добре, кажи й, че съм тук и я попитай как мога да се срещна с нея.
— Кога да отида?
— Веднага, естествено — казах аз учудено.
Той се огледа.
— Къде ще останеш през това време? Тук е несигурно. Ако не й се обадя, жена ми може да изпрати прислужницата. Свикнала е след приемния час да се качвам при нея. Освен да те заключа, но и това ще бие на очи.
— Не желая да ме заключват — обясних аз. — Не можеш ли да кажеш на жена си, че се налага да отидеш при някой пациент?
— После ще й кажа. Така е по-просто.
Видях как в очите му светна един лъч и ми се стори, че за секунда намигна с лявото. Напомни ми за момчешките години.
— Дотогава ще стоя в катедралата — казах аз. — Църквите и днес са толкова сигурни, колкото през средновековието. Кога да ти позвъня?
— След час. Представи се за Ото Щурм. А аз как да те намеря? Не е ли по-добре да отидеш някъде, дето има телефон?
— Където има телефон, има и опасност.
— Да. Може би. За миг той спря нерешително. — Да, може би имаш право. Ако още не съм се върнал, позвъни пак или предай къде се намираш.
— Добре.
Взех шапката си.
— Йозеф — каза той.
Обърнах се.
— Навън как е? — попита той. — Така — без всичко…
— Без всичко? — отвърнах аз. — Приблизително така: без всичко. Но не съвсем. А тук как е? С всичко и без едно?
— Лошо — каза той. — Лошо, Йозеф. Но изглежда блестящо.
Тръгнах към катедралата по най-слабо оживените улици. Не беше далеч. На „Кранщрасе“ край мен измарширува рота войници. Пееха непозната песен. На площада пред катедралата отново видях войници.
