Един сезон в ада

училище за барабанчици, ръководено от ангели, каляски по небесните пътища, зала на дъното на езеро, Чудовища, мистерии. Заглавие на водевил възправяше ужаси пред мен.

По-късно аз обясних своите магически софизми с халюцинацията на думите!

Накрая реших, че безпорядъкът на моята душа е свещен. Аз бях безделник, повален от тежка треска. Завиждах на животните заради тяхното блаженство: на гъсениците — тая невинност на райските преддверия, на къртиците — сънят на девствеността!

Моят характер ставаше все по-злъчен. Казвах сбогом на тоя свят във вид на романси:

Песен за най-високата кула

Да настъпи, да настъпи
време с дни, за всички скъпи.

Търпях — ще помня вечно
каквото изтърпях.
Кръжат в небе далечно
страдания и страх.
И жаждата болнава
в кръвта ми здрач сгъстява.

Да настъпи, да настъпи
време с дни, за всички скъпи.

Тъй буйната поляна,
потънала в мечти,
от мириси пияна
обраства и цъфти
и от мухи зловонни
противен звън се рони.

Да настъпи, да настъпи
време с дни, за всички скъпи.

Обикнах пустинята, изпепелените градини, посърналите дюкянчета, хладките питиета. Влачех се по вонящите улички и притворил очи, се подлагах на слънцето — бога на огъня.

„Генерале, ако е останало поне едно старо оръдие върху твоите срутени бастиони, бомбардирай ни с буци спечена пръст. Бий по стъклата на бляскавите магазини, по салоните. Накарай града да яде своя прахоляк. Водостоците да зеленясат. Изпълни будоарите с пламтяща рубинена прах.“

О! Мухата, опиянена от кръчмарския писоар, влюбена в буренака, разложена от едничък лъч!

Глад

Ако имам вкус, то значи: няма ни
пръст да ми омръзне, нито камъни.
Вечно, винаги до днес съм ял
въздух, въглища, скали, метал.

Вървете си, пасете, гладове,
        моравата от гласове.
От грамофончета отрова жива
        да ви опива.

Яжте сух чакъл с години,
камъни от църквите старинни,
камъчета от градини стари,
хлябове, посети в сивите долчини.

* * *

Вълкът вие под листата,
плюе чудна перушина
от закуската богата:
тъй се ям, че ще загина.

Плодове, салати свежи
чакат нечия закуска;
паякът, опънал мрежи,
само теменужки хруска.

Да спя! Да вра сред самотата
в олтарите на Соломон.
Тече бульонът по ръждата
и смесва се с Кедрон.

Най-после — о, щастие, о, разум — аз отделих от небето лазура и видях, че е черен, и заживях: златиста искра от природната светлина. От радост лицето ми ставаше шутовско и объркано до невъзможност:

Открита е тя!
Какво? Вечността.