Врагът на моя враг

подплашва и профучава на червено, губейки контрол над педалите, защото проклетите му крачета едва стигат до тях. Това — Невестулката пристъпи напред, поставяйки тържествено ръка върху острото рамо на детето — е виновникът.

Ребус погледна възрастните наоколо.

— Това черен хумор ли е?

— Нищо подобно, Ребус.

Той погледна момчето. Следи от засъхнали сълзи. Очи, зачервени от плач. Раменцата му трепереха. Ръцете му бяха вързани отзад, глезените — за краката на стола.

— М…м-моля, го-господине… — Сух, пречупен глас. — А-аз… помогнете ми… м-моля.

— Свива колата — зарецитира Невестулката отново, — после блъска човек и бяга, напълва гащи от страх и зарязва колата близо до дома си. Но не забравя да паладжоса касетофона и касетите. Колата му трябвала за надбягване. С това се занимават тия копелета. Надбягват се с крадени коли. Тоя дребосък може да запали двигател точно за десет секунди.

— Помогнете ми…

Пред очите на Ребус проблеснаха графитите на града „Няма ли някой да ми помогне?“ Невестулката кимна към единия от хората си и той услужливо предложи на Ребус дръжката на брадвичка.

— Или отверката — не се спираше проклетата Невестулка. — Или нещо друго — каквото поискаш. Ние сме на твое разположение.

Ребус едва можа да промълви.

— Срежете въжетата.

Възцари се тишина.

— Срежете проклетите въжета! — зарева той. Подсмъркване откъм Невестулката.

— Тони, чу човека.

Щракване на автоматичен нож. Въжетата бяха срязани за секунди. Ребус се приближи до момчето.

— Как се казваш?

— Д-д-джо… Джордан…

— Това първото ти име ли е или второто?

Момчето го погледна.

— Първото.

— Добре, Джордан. — Ребус се наклони към него. Момчето се дръпна, но не се съпротивляваше, когато го вдигна на ръце. Беше леко като перце. Закрачи с него към изхода.

— Какво сега, Ребус? — извика след него Невестулката.

Но Ребус не отговори. Отнесе момчето до прага, отвори вратата с ритник и зимното слънце ги обгърна с лъчите си.

— Съ… съжалявам, наистина. — Момчето бе поставило ръка над очи, забравили слънчевата светлина. И заплака.

— Знаеш ли какво направи?

Джордан кимна.

— Да… още тогава. Знаех, че е лошо… — Сълзите оставяха по бузите му мръсни следи.

— Казаха ли ти кой съм?

— Моля те, не ме убивай.

— Няма да те убия, Джордан.

Момчето премига: опитваше се да прогони сълзите от очите си, за да разбере дали не го лъжат.

— Стига ти преживяното дотук, приятелче — въздъхна Ребус. После добави: — Май и двамата преживяхме много.

Какъв финал. Боб Дилън: „Прост обрат на съдбата“. Преход към песента на Ленард Коен „Това ли искаше?“

Ребус не знаеше отговора.

38.

Отиде в болницата чист и трезвен. Открито отделение с определени часове за посетители. Нямаше нужда вече от бдения зад спуснати щори. Кандис повече не се появи, но сестрите споменаваха за редовни обаждания по телефона на някаква чужденка със завален говор на английски. Нямаше как да научи къде е. Може би търсеше синчето си някъде по белия (белия ли?) свят. Нямаше значение, докато е в безопасност. Докато се контролира.

Когато стигна до края на коридора, от столовете край леглото на Сами се изправиха две жени, за да може да ги целуне: Рона и Пейшънс. Носеше найлонов плик със списания и грозде. Сами седеше на леглото, подпряна от три възглавници с мечето Па Брун, сгушено до нея. Косата й беше измита и сресана и тя му се усмихваше.

— Женски списания — поклати осъдително глава той. — Те трябва да събират праха някъде по горните рафтове.

— Имам нужда от някоя и друга фантазия, докато съм тук — парира атаката Сами. Ребус се усмихна, каза „Здравей“, после се наведе и целуна дъщеря си.

Слънцето блестеше ослепително, докато вървяха през „Медоус“ — нещо много рядко и за двамата. Държаха се за ръце и гледаха хората, изложили тела на слънцето или затичали след някоя топка. Усещаше вълнението на Рона и смяташе, че знае причината му. Но нямаше намерение да развали нещата с разсъждения и догадки.

— Ако имаш дъщеря, как ще я кръстиш? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не съм мислил за това.

— А ако имаш син?

— Харесва ми Сам.

— Сам ли?

— Когато бях малък, имах мече на име Сам. Майка ми го оплете специално за мен.

— Сам… — Тя като че ли вкусваше името. — Става и за едното, и за другото, нали?

Той спря, обви талията й с ръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… може да е Самуел или Саманта. Няма много имена, които да прилягат и на момче, и на момиче.

— Вероятно. Рона, има ли…

Тя постави пръст на устните му, после го целуна. И продължиха да крачат по златистия пясък. Проклетото небе бе бездънно синьо, без нито едно облаче по него…

Послеслов

Измисленото от мен френско село Вилфранш д’Албаред дължи появата си на бял свят на истинското село Орадур сюр Глен, нападнато от трета рота на есесовския полк „Фюрерът“.

В съботния следобед на десети юни 1944 година трета рота, известна като „Райха“, влиза в селото и изкарва от къщите всички хора, намиращи се този ден там. Жените и децата откарват като добитък в църквата, а мъжете разделят на групи и ги разпределят по хамбари и други стопански сгради из селото. И клането започва.

Официално се счита, че жертвите са 642, но вероятно този ден в действителност са загинали повече от хиляда души. Идентифицирани са само петдесет и три трупа. Момче от Лорен, запознато поради лично преживяване със зверствата на есесовските войски, успява да избяга още при влизането на ротата в