Николай Райнов

Елмазено сърце

Както се случва понякога (в приказките то става често), в една далечна земя царували цар и царица, които нямали деца. Те тъжали много поради това. Целият народ чакал престолонаследник, а царицата все не добивала. Кому ще остави царят престола, когато умре? Той нямал ни брат, ни сестра. Па и царицата била още от мома сираче.

Тежко им било — и те все за това мислели. Една заран царят излязъл по лов, а царицата отишла в градината, зад двореца — да се изкъпе в езерото. Тъкмо се била изкъпала и облякла, ето че дървесата зад нея се разклатили, сякаш силен вятър подухнал. Обърнала се тя — замръзнала на мястото си от учудване. Видяла едър елен с огромни рога, а между тях — бляскав златен кръст.

Царицата се дори уплашила — толкова голям бил еленът, който вървял към нея.

— Не бой се, царице! — рекъл й той с човешки глас. — Дойдох да ти кажа, че подир година ще имаш момче. Но добре го пази от вода! То ще бъде юнак и хубавец, — морската царкиня ще го хареса и ще поиска да го вземе.

Като рекъл това, изгубил се. Дървесата и храстите изпращели зад него — и се не видял вече еленът. А царицата се върнала в двореца много зарадвана.

— Защо не е тука мъж ми — да му кажа, та и него да зарадвам? — рекла тя и въздъхнала.

А царят по това време бил на лов. Цял ден се лутал по горите. Надвечер, когато слънцето вече залязло, той се озовал всред най-гъстото място на една гора. Свирил, свирил, на рога, но никой от неговите другари не се обадил. Царят се бил изгубил. И тъкмо когато се чудел, в коя посока да тръгне, между дървесата светнало.

Царят се уплашил. Светлината се приближавала към него. Дървесата се клатели, шумели и пращели. Наоколо изведнъж притъмняло — сякаш е дълбока нощ. Само едно място между клоните светело — и оттам се показала огромна глава на елен, с бляскав кръст между рогата. Той бил същият елен, що видяла царицата.

Царят не вдигнал оръжие срещу елена. Животното било толкова хубаво, тъй мъдро гледало и толкова бил величествен изгледът му, че никой ловец не би го померил. Еленът пристъпил към царя и му казал същото, което бил предрекъл на царицата заранта — ще им се роди син — хубавец и юнак, какъвто не се е раждал, но трябва да го пазят от вода — да не би да го грабне дъщерята на морския цар.

Когато еленът изчезнал, зачули се надалеч роговете на ловците. Царят потеглил натам и намерил другарите си. Скръбен и мълчалив си отишъл той в двореца.

Жена му не спяла. Тя го чакала цяла нощ — да му каже радостната вест. Но той я изслушал, без да се зарадва и — когато тя се почудила — казал й:

— Ти си запомнила, че ще имаме момче. Но забрави ли, че ще го дебне морската царкиня? Ако тя го грабне, кой ще остане на моето място, след като умра?

— Защо да се грижим още от сега? — рекла царицата. — Ще го пазим. Няма да го пущаме да ходи край реките и езерата. Нека ни даде Бог син, па ние ще го увардим!

Когато се добило момчето, царят заповядал да затрупат с камъни езерото в градината и всички водоскоци. Синът растял — от ден на ден все по-хубав, по-силен и по-смел. Когато станал на шестнадесет години, бил вече пръв юнак в цялото царство.

Баща му го не пускал да излиза никога сам. Дето и да тръгне, с него вървели мъже — да го пазят. До вода му не давали да се приближи. Това го ядосвало много, и веднъж момъкът се оплакал на баща си. Тогава царят му казал кротко:

— Недей се гневи, сине, че те не пускаме да вървиш сам! То си има причина. Преди да се родиш, на майка ти и мене биде предречено, че ще те гони морската царкиня — да те отвлече в морето. Затова е.

— Как ще ме отвлече? — рекъл докачено князът. — Че аз съм по-силен от нея! Що може да ми направи?

— Недей приказва ти! — казал баща му. — Ти ли си по-силен, или тя, — не се знае. Духовете имат сила, каквато ние не сме дори сънували. После — те могат да омагьосат човека.

— Добре тогава, — съгласил се накрая царският син. — Яз ти давам дума, че додето съм жив, няма да пристъпя до вода. Само недей праща люде да ме пазят — аз мога и сам да се пазя.

И наистина, момъкът се държал на страна от водата. Не от страх, а само за да угоди на баща си, когото обичал много. Дори и локвичка да види на пътя, заобикалял я от далече.

Когато пораснал, обявила се война. Царят бил стар, та синът трябвало да води войските. Той ги сбрал и повел. Дълго траяла войната, но князът най-после надвил. Повел войските си назад, км бащиното си царство.

Една вечер се спрели да нощуват край голяма река. Князът бил забравил вече за обещанието, що дал преди години на баща си. Войските се разположили на стан, до реката. Опнали палатки, запалили огньове. Стъмнило се съвсем.

Князът излязъл да се поразходи с войводите край реката. По едно време из водата се подала голяма зелена глава — чорлава, мокра, космата. Страшна глава — озъбена и опулена.

— Я вижте там! — викнал царският син й посочил главата на войводите.

Но те не могли да видят нищо.

— Привидяло ти се е, — рекли. — Нощем на човека се привижда всякакво.

Но той им посочил отново главата и казал:

— Ето я, още седи. Пули се и ми се зъби. Брадата и мустаците й са дълги, а косата — рошава. Наместо влакна, обрасла е с водорасли. Очите й са големи, като паници, току се въртят и светят. А зъбите й са завити, като охлюви.

Загледали се пак войводите, но и тоя път не видели нищо. Тогава князът замерил главата с копието си — да я прободе, но тя изчезнала.

Прибрали се да спят. Князът бил сам в шатрата си. Месецът светел — едър и сребрист. На княза се не спяло. Както лежал, ето че шатрата се отворила и влязъл водният дух. Той бил толкова голям, че трябвало да се превие доста, за да се побере в палатката. Брадата и косата му изглеждали още по-дълги. От тях капело вода. Ръцете му нямали пръсти, а щипки — като на рак. Нозете му били като опашки на риба, та той ходел трудно. Цял бил зелен, обрасъл във водорасли, а по гърба и гърдите му имало бляскави люспи.

Колкото и да бил юнак, князът се уплашил и се обърнал да грабне меча си. Но колко се учудил, като не видял никъде своето оръжие! Нямало ни ризницата, ни шлема, ни щита, ни меча, ни лъка, ни копието му. Нямало дори обувките му — той бил бос.

А в това време духът се приближил и рекъл с гръмовит глас, като че ли реве цялото море в палатката:

— Не бой се, княже — няма да те изям! Аз ти мисля доброто. Дошъл съм да те отведа в своето царство. Ти там ще бъдеш много по-добре, отколкото на земята.

— Къде ти е царството? — запитал князът. — И що ще правя там аз?

— Моето царство е голямо, най-голямото от всички. То е в дъното на океана. Там има дворци, каквито никой от вас не е дори сънувал. Има съкровища, които човешко око не е още видяло. Ти ще ми бъдеш главен пълководец. И ние там водим войни, и нам трябват юнаци. Аз см стар, трябва ми помощник. От тебе няма по-голям юнак на земята, затова съм дошъл да те повикам.

На княза се не понравил грозният цар с рибените опашки и рачешките щипки.

— Не ща, — рекъл. — И тука ми е добре.

— Не щеш ли? — озъбил се морският цар и почнал да се приближава към него и да простира ужасните си щипки. — Ей сега ще те грабна и отвлека!

На княза изведнъж дошло нещо на ума.

— Чакай малко! — рекъл. — Ти искаш да ме водиш в царството си, а си ми взел оръжието и дрехите. Дай ми ги, че тогава да говорим!

Морският цар се засмял, па казал:

— Защо ми е твоето оръжие? Яз имам оръжия, на които не може никой да се противи. Не съм ти взел оръжието, ами ти от страх си го съборил на земята. Я го виж, къде е!

И наистина, когато князът се извърнал, той видял, че оръжието и дрехите му лежат зад него. Той се засрамил, но все пак се чудел, как не ги е видел, ако са били там, когато се е обърнал първия път.

Вы читаете Елмазено сърце
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×