белоснежните великани. И сега останал едничък князът, а пред него — руменият камък.
И тоя път момъкът се загледал в камъка, но умът му бил все у момата. Колчем помисли за нея, отведнъж камъкът изчезвал от очите му. Направил той голямо усилие — да забрави морската княгиня, та да не изпуща от погледа си камъка. Това било много мъчно, ала най-сетне успял.
Загледал се князът втренчено в румения камък, без да мисли за нещо друго. Но как да го превърне на рубин? Мислел все за това, но пак не измислил нищо. Ала колкото повече се взирал в камъка, толкова камъкът се смалявал и сгъстявал. По едно време станал дребен колкото пестник и заприличал на звезда. От него наченали да бликат лъчи и да изскачат искри.
— Превръща се вече, — рекъл си князът.
Но той се излъгал. Щом казал това, камъкът се отново разширил, наедрял и станал какъвто бил преди това. На княза станало тежко и досадно. Той трябвало отново да се загледа в румения камък и все за него да мисли, докле го накара да се сгъсти пак. Тоя път камъкът се смалил колкото яйце и заблестял още по- силно. От лъчите му се извила дъга, и в нея се явил образът на княгинята.
Чул се шепот:
— Една дума ще преобрази камъка на рубин.
Момъкът се замислил още по-дълбоко. Коя е тая дума? Той не бил магьосник. Не знаел думите, които имат сила да преобразяват. В това време образът на момата се стопил. Лъчите на камъка се прибрали, като пипала на морско животно. И тоя път притъмняло наоколо. Не се виждал дори и руменият камък.
Коя е думата, що трябва да се каже? Князът се отчаял. Не каже ли думата, ще се разтопи във водата, както се били стопили ония каменни исполини. Па и ще ли се намери след това някой да го съживи, както съживил той тях? Тежка мъка обзела момъка. Защо му е трябвало да слиза в морето? Защо му е трябвало да взема оня водорасъл, който го обаял с потайната си сила и го накарал да мисли все за морето и за морската царкиня? Не би ли било по-добре да не вижда оня страшен сън? Не би ли било по-добре и никога да не чува, че дъщерята на морския цар ще го хареса и ще иска да го отвлече?
И, както бил отчаян, князът извикал:
„Татко…“
Той искал да каже: „Татко, защо ти трябваше да ми казваш, какво ми е предречено?“
Ала тъкмо тая била думата, що трябвало да се каже. Тутакси целият дворец светнал. Всичко заблестяло с ослепително сияние. Ала най-силно светел камъкът, който се бил превърнал на рубин. Той пръскал толкова много искри и лъчи, че се не виждал от тях.
В тоя миг внезапно гръмнала тържествена музика. Влязъл морският цар, придружен от своите царедворци — едри, като ония исполини, които князът възкресил, но облечени великолепно. Дошла и царкинята, с корона на глава и с празнична мантия — толкова дълга, че я носели деветдесет и три момичета, съвсем мънички русалки, колкото охлювчета.
Морският цар казал тържествено:
— Признавам, че нашият гостенин успя да направи и трите мъчни неща, които му предложих. Той може да се ожени за морската княгиня, стига тя да го хареса.
Тогава момата се приближила и казала със своя звънлив глас:
— Аз харесвам княза, но той трябва да спази обичая на нашето царство, ако иска да се ожени за мене.
— Какъв е този обичай? — попитал момъкът.
— Ти трябва да се вречеш, че ще ми бъдеш верен вечно.
— Кълна се, че ще ти бъда вечно верен, — казал князът.
— Това не стига. За да ми бъдеш наистина верен и за да можеш да живееш и в морето и на сушата, в гърдите ти трябва да има, наместо сърце, елмаз. Съгласен ли си?
— Съгласен съм, — отговорил момъкът, — но как ще стане това? Може ли сърцето ми да стане елмазено?
Тогава се чул гласът на морския цар:
— Гостенинът е съгласен. Сменете сърцето му с елмаз.
До княза се приближили белите исполини. Един го хванал за ръцете, друг — за главата, трети — за нозете. Сложили го на пода, прибрали му нозете една до друга, а ръцете му прострели тъй, че тялото му образувало кръст. Сетне четвъртият великан му разпрал с меча си гърдите, петият му извадил сърцето, а шестият му сложил, вместо сърце, голям елмаз. Седмият се приближил, намазал раната с морска пяна, и тя тутакси зарасла.
Изправил се тогава юнакът и усетил у себе си сили, каквито нямал до тогава. Той можел да вижда всичко, що става по света. Можел да чува всичко, що се приказва и на земята, и в морето. Можел да лекува всички болести. Имал сила — ако поиска — да вдигне цялата земя. И други сили имал — всякакви.
Князът се оженил за морската царкиня и заживял в лъчезарния дворец, вдън морето. Но, като се минало време, спомнил си за своите родители и решил да ги навести. Казал на тъста си — морския цар.
— Бива, — рекъл царят. — Но повече от година няма да се бавите. След година ще се върнеш, заедно с дъщеря ми.
Царят заповядал да извикат най-голямата крилата риба. Тя била по-стара от хиляда години, но била по-силна от другите. Яхнали й се младоженците и тя ги понесла. Летяла, що летяла, излязла от морето, хвръкнала над брега — и се понесла право към онова царство, отдето бил князът. Спряла се тъкмо пред двореца, на големия площад.
Събрали се люде да гледат: огромна хвърката риба, голяма — като някоя джамия, а на нея седи князът им, пред него — млада хубавица, каквато никой не бил виждал. Князът и княгинята слезли, а рибата отлетяла.
Старият цар и царицата заплакали от радост, като видели, че син им се връща, па си води и булка — хубава, за чудо и приказ. Поживял князът при баща си година. Много добрини направил той на людете. Нали всичко виждал и всичко чувал — нищо не можело да се скрие от него. Що имало крадци, убийци и злосторници — той ги ловял и затварял. Като се разчуло по царството, че от княза нищо не може да се укрие, никой се не решавал да напакости на другите. Князът отсъждал винаги право — нали имал елмазено сърце, никому не угаждал. Но той обичал всички. Лекувал болните, помагал на злочестите. Понеже силата му била голяма, никой цар не смеел война да му обяви; всички гледали да му бъдат приятели.
Тъй прекарал той при баща си година — и онова царство станало най-щастливо на земята. Като изтекла годината, рекъл на родителите си:
— Стига съм живял тук — и долу ме чакат. Ще ида в морското царство.
Баща му и майка му не желаели да го пуснат, но той настоял.
— Дума съм дал, — рекъл, — на тъста си, след година да се върна. Как мога да го излъжа? Не съм ли ви казал, че сърцето ми е елмазено?
— Ями как ще ни оставиш? — почнали да го придумват родителите му. — Ние ще умрем. Кой ще управлява царството? Не ти ли е жал за людете? Всички казват, че не могат да намерят цар като тебе.
— За това се не грижете! — утешил ги синът. — Ще ми се роди наследник — него ще пратя да ви управлява царството. Додето не порасне той, вие няма да умрете. И той ще има елмазено сърце. Може да излезе по-добър и от мене.
Като казал тия думи, князът погледнал през прозореца — на площадът вече чакала хвърковатата риба. Той се сбогувал с царя и царицата и заминал с жена си. Яхнали се на рибата и отлетели.
Казват, че той царува и днес в бляскавото морско царство, а син му управлява държавата на дяда си. Може и да е вярно, защото се знае, че оня, който има елмазено сърце, не умира.
Информация за текста
© 1939 Николай Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010
Издание:
