— Знаеш ли условията? — запитал го офицерът.
— Знам ги — отвърнал Калаф. — Готов съм да отговоря на всички въпроси, които ще ми зададе княгинята.
— Това не е възможно, княже. Дори да си по-умен от всички мъдреци и учени в Китай, пак не можеш отговори на въпросите — толкова са мъчни те. Най-умното, което можеш да направиш, е да се върнеш, докато е време, там, отдето си дошъл. Не се залавяй за опасна работа!
— Благодаря ти за съвета — казал Калаф. — Но аз не съм дошъл с цел да се връщам.
— Тогава наистина няма да се върнеш. Тялото ти ще остане в оная гробница, дето лежат вече сума трупове. На добър ти час!
Офицерът въвел княза в двореца. После рекъл на другарите си, които били чули неговия разговор с Калаф:
— Колко хубав и добър изглежда тоя млад княз! Жалко е, че ще погуби живота си.
Момъкът изминал много чертози и коридори, докато стигне до големия чертог, дето Алтън хан приемал хората да ги изслушва.
Царят седял на престол от стомана във вид на змей, над който четири стълба подпирали балдахин от жълта коприна, украсен със скъпоценни камъни. Дрехите на Алтън хан били разкошни, както приляга на богдихан. Брадата му била дълга и тънка, разделена на три в края си.
Додето изслушвал неколцина от своите поданици, царят забелязал момъка. Личело си, че младият човек е чужденец от благородно потекло. Алтън хан заповядал на един мандарин да отиде при него и да се осведоми за желанията му.
— Кой си ти и какво искаш?
— Кажи на царя, че съм княз и че идвам да искам дъщеря му.
Когато богдиханът узнал защо е дошъл момъкът, той пребледнял. Прекъснал разговора си с другите и ги отпратил: казал им да дойдат на следния ден. После слязъл от престола си и се приближил до Калаф, чието благородно лице и достойно държане го накарали отведнъж да го обикне.
Напразно се опитвал той да отклони княза от решението му: оня си оставал непреклонен въпреки всякакви увещания. Само едно успял да постигне царят: Калаф му обещал да си помисли до другия ден.
Ала и времето не го разколебало. На другия ден той дошъл отново в двореца. Алтън хан го приел в частния си кабинет, за да поговори с него насаме.
— Е, княже — рекъл царят, — ще ме зарадваш ли днес, или ще ме наскърбиш? Какво мислиш да правиш?
— Това, което казах вчера, царю честити, ще го повторя и днес.
— Упорстваш ли още?
— Да, господарю. Желая да ти стана зет.
Алтън хан изгледал княза отчаяно. Той си разкъсал огърлицата от скръб и рекъл:
— Колко съм нещастен, че те обикнах, приятелю! За смъртта на ония предишните не скърбях толкова, колкото ще скърбя, когато загинеш ти. Откажи се от желанието си да се жениш за моята дъщеря! Тя не е за тебе. Тя не е за никого. Остани да живееш в двореца ми. Тук ще бъдеш пръв след мене. Ще те гледам като свой син. Малко ли са княгини по света? Ще си намериш друга, по-добра по сърце. С нея ще бъдеш честит.
И тия думи не отклонили момъка от намерението му.
Тогава царят заповядал да изведат княза и да му отдадат почестите, които са отдавали според китайските закони на царските съюзници.
Калаф бил отведен в двореца на престолонаследника, дето тогава не живеел никой. Отредени били двеста роби да му служат. Главните мандарини дошли да му се поклонят и да му се закълнат във вярност. Сетне му донесли богати и пребогати подаръци от страна на царя и си отишли.
В това време Алтън хан повикал най-красноречивите и най-сладкогласни мъже измежду своите учени и им заповядал да отидат при княза — дано го убедят да се откаже от намерението си, като се задоволи да стане пръв от всички царедворци.
— Най-сетне му съобщете — рекъл царят, — ако нищо не помогне, че имам намерение да го осиновя.
Дълго разговаряли учените мъже с Калаф, па се върнали при своя господар и му казали:
— Тоя млад княз е непреклонен. Каквото е намислил, ще го направи. Решил е или да се ожени за княгинята, или да умре. Съобщихме му и за твоето намерение да го осиновиш. Той отговори, че е трогнат от високата чест, но не смята себе си за достоен да ти бъде син. Едно нещо направи впечатление на всички ни: тоя княз е много умен и учен. Може да се каже, че знае всичко. Ако има мъж от царски род, способен да отговори на въпросите, които задава княгинята, то е този и никой друг.
— О, учени мъже! — викнал радостно Алтън хан. — Дано Бог помогне на тоя княз да ми стане зет!
На заранта князът се пробудил от силни звукове на тъпани и камбани. Станал, измил се и се облякъл в най-разкошните дрехи, които му бил пратил царят. Наметнал мантия от червена коприна, изпъстрена със златни цветя, и обул обувки от синя кожа.
Дошли шестима мандарини да го отведат при княгинята. Най-напред изминали един широк двор, вървейки между две редици войници. После влезли в голям чертог, дето много музиканти, певци и певици свирили и пеели толкова оглушително, че Калаф би си затулил ушите, ако не били с него мандарините. Най- сетне влезли в големия чертог на държавния съвет.
Всички царедворци, мандарини, царски съветници и първенци били насядали вече в разноцветни павилиони, разположени край стените. Освен тях имало много учени мъже, съдии, философи и други, които преподавали във висшето придворно училище. А всред чертога се издигали два празни престола от чисто злато.
Щом влязъл ногайският княз, всички станали и го поздравили с дълбок поклон, ала никой не се осмелил да каже дума, защото богдиханът не бил още дошъл, а да се говори в чертога на държавния съвет, когато отсъства царят, се смятало за голямо престъпление.
Когато пред прозореца се показали първите лъчи на слънцето, двама придворни дръпнали завесата, която отделяла царските покои от чертога, и се явил богдиханът с дъщеря си. Те минали бавно по чертога, додето всички се били навели до земята, и се качили на своите престоли. Княгиня Турандот била облечена в дълга копринена дреха, везана със злато. Лицето й било забулено със също такова покривало.
Под петте стъпала, водещи към престолите, имало широко подножие от слонова кост. На него застанали от двете страни на царя две робини, държащи пера, мастило и хартия — да записват царските заповеди и разпоредби.
Всички стоели прави и гледали с полузатворени очи: такъв бил обичаят в Китай. Навярно от такова продължително гледане очите на китайците са останали тесни и дълги чак до ден-днешен.
Само Калаф си гледал, както гледат всички хора. Най-много гледал той, разбира се, към княгинята, но лицето й не можел да види, тъй като било забулено.
Когато царят седнал, седнали и другите. Един от шестимата мандарини, които били довели княза, коленичил и прочел просбата на Калаф до царя — да му се позволи да се яви на изпит пред княгинята.
После станал мандаринът на правосъдието и прочел с висок глас страшния царски указ. Сетне казал на Калаф:
— Княже, ти чу при какви условия е възможно да се задоволи просбата ти. Напомням ти, че ако искаш, можеш да я оттеглиш. След малко ще бъде вече късно.
— Не — отвърнал Калаф. — Настоявам на просбата си.
Тогава се разнесъл гласът на царя:
— Дъще моя, твой ред е да говориш. Задай въпросите, които си приготвила. Навярно този момък ще успее да отговори, както трябва.
Турандот казала:
— Татко, много съжалявам, че толкова князе изгубиха живота си за мене. Но защо не ме оставят да си живея спокойно в двореца, а се домогват до ръката ми?
После, като се обърнала към Калаф, рекла му:
— Знай, смели княже, че ти едничък ще бъдеш причина за своята смърт, ако не отвърнеш на въпросите, които ще ти задам. Недей обвинява никого другиго.
