му се поклонили до земята. Извикали джелатите и първенците им заповядали да извадят очите на княза.
Ала джелатите вдигнали ръце нагоре, поклонили се на царския син и викнали:
— Никой от нас няма сърце да извади очите на невинен човек.
Тогава князът си развил чалмата, обсипана със скъпоценни камъни, и като я подал на джелатите, рекъл им:
— Давам ви това, за да изпълните заповедта.
Но никой от джелатите не я взел. В тоя миг излязъл от тълпата един парцалив и грозен човек, с гузен поглед и зло лице. Той бил дълго лежал в затвора за кражба и други злодейства; току-що бил го пуснал Кунала, който опростил всички затворници.
Злосторникът се приближил до княза, взел чалмата и казал, че ще извърши джелатската работа. Запалил голям огън, нагорещил железен клин, хванал го с клещи и пристъпил към Кунала.
Князът стоял спокойно. Ни една черта на лицето му не мръднала. Джелатинът забил червеното желязо в едното му око, после в другото. Всички наоколо извърнали глави — да не гледат — и се разплакали.
Когато се свършила страшната работа, Кунала си сложил едната ръка на рамото на джелатина, защото едвам се държел на нозете си от болки, а другата вдигнал, за да види народът, че иска да говори. Настъпило пълно мълчание.
— Вървете си! — рекъл Кунала. — Никой да не ми помага! Никой да не ми споменава името, защото тъй е заповядано!
Всички се разотишли разплакани, с наведени очи. Кунала се проснал наземи. Слънцето било силно — онова страшно индийско слънце — и той се повлякъл на ръцете си да дири сянка. Най-после стигнал до едни бамбуци и там легнал, изоставен от всички.
Няколко часа лежал тъй Кунала. Наоколо било тихо. Никой не смеел да се приближи. По едно време князът усетил над главата си влажен и топъл дъх. След малко чул скръбно цвилене. Дошъл бил Мандола, неговият бял кон.
— Върви си, мили Мандола! — рекъл му князът. — И ти трябва да оставиш своя господар. Върви, дето ти видят очите!
Дълго обикалял конят около господаря си, но чувал все тия думи. Най-после той побягнал от града и скръбно полетял с наведена глава по същия път, по който бил дошъл.
След заник слънце много граждани дошли при Кунала въпреки строгата заповед. Ала те стоели мълчаливо и никой не се осмелявал да се приближи до княза и да му помогне. Най-после дошла една бедна бабичка, измила му раните със студена вода и ги превързала с билки, натопени в дървено масло. После го накарала да стане и бавно го извела вън от града, в най-близкото село. Там го оставила и се върнала.
Мъжете, които били изпратили първенците на Таксокила, били посрещнати от царя добре. Те му разказали за голямата почит и обич на своите съграждани към княза. Това успокоило Мадави, която била там и чула всичко.
Тя чакала всеки ден мъжа си да се върне. На третия ден видяла, че по пътя се вдигат облаци от прах. Дошъл Мандала, но конник нямало на него. Като го видяла, Мадави разбрала, че с мъжа й се е случило нещо страшно. Тя паднала в несвяст на земята.
Като дошла на себе си, жената се замислила какво да прави.
— Мъжът ми е навярно убит от размирниците — си казала тя. — Но не е чудно и да е жив, а да не може да дойде. Не е ли най-добре да тръгна да го търся?
Без да губи време, Мадави влязла в двореца, снела си накитите, облякла прости дрехи и тръгнала към Таксокила. Тя не се обадила никому. Не казала дори на свекъра си къде отива, за да не я задържи.
Дълго и трудно било пътуването й. Навсякъде питала тя не е ли виждал някой княз Кунала. Много дни вървяла тъй, без да научи нещо за мъжа си.
Една заран, като излязла от колибата, дето я били прибрали да преспи, Мадави запитала един орач, който току-що бил почнал работата си. Той й казал, че призори, когато излязъл от село и отивал към нивата, видял в една горичка млад сляп човек, облечен като княз. Той се съжалил над него и му оставил диви плодове и паница студена вода.
Мадави се затекла до горичката и намерила мъжа си. Кунала седял на един камък. Той бил скръбен. На очите му имало кървава превръзка. Мадави го прегърнала и с плач запитала какво е станало с него. Той й разказал всичко.
Сетне тя го повела към столицата. В най-близкото село, през което минали, той си сменил дрехите с един селянин.
Когато Асока се научил, че конят на сина му се върнал без ездач и че снаха му е изчезнала, обзело го страшно безпокойство. Той разпратил хора да дирят Мадави и да узнаят в Таксокила какво е станало със сина му.
Първенците на града разбрали, че царят се безпокои за своя син и че повелята, която са изпълнили, не иде от него. Те се уплашили да не би да ги накаже със смърт, та не казали на царските хора истината.
— Князът — рекли те — пожела да си отиде сам, както бе дошъл. Какво е станало с него по пътя, не знаем.
Пратениците подозрели, че ги лъжат, ала нямало от кого да узнаят истината. Никой от гражданите не смеел да спомене дори и името на княза. Конниците се върнали в столицата, без да научат нещо сигурно за Кунала или Мадави.
А двамата съпрузи в това време пътували към града, като се прехранвали с просия. Най-сетне след мъчително и дълго пътуване стигнали до столицата. Но пазачът на двореца не ги пуснал, понеже не ги познал: те били окъсани, прашни, а мъжът бил при това сляп. Все пак войникът ги съжалил и въвел в една голяма тъмна барака, дето стоели царските колесници — да преспят на завет.
Кунала и Мадави били толкова уморени, че заспали веднага.
На сутринта, когато мислел за сина си, Асока чул, че някой пее. Гласът приличал много на Куналовия. Царят трепнал.
— Кой пее тъй? — запитал той.
Отговорили му, че стражът бил прибрал един сляп просяк с жена му да преспят в заслона за колесници.
Той заповядал да му ги доведат.
Отпърво царят не можал да познае сина си — сляп, парцалив, оцапан. Ала това кротко лице било също като неговото. А Мадави той познал веднага, макар че била облечена с прости дрехи, окъсани през дългия път.
Той се хвърлил и с разтреперани ръце притиснал сина си до своето сърце, като се разплакал.
Сетне ги разпитал какво се е случило. Когато му разказали всичко, обзел го лют гняв — като оня, който го обземал на младини.
— Кой злодеец — викнал той — е посмял да злоупотреби с царския печат, за да извърши това престъпление?
Кунала не казал нищо. Той не желаел да обвини царицата. Но Мадави напомнила на царя, че Сиди е държала един ден царския печат.
Асока тутакси разбрал всичко: кой друг би могъл да извърши това! Не тя ли бе искала упорито от него да лиши Кунала от престолонаследие заради сина й? И защо ще й бъде държавният печат, ако не е имала намерение да му направи зло? Нали тя го бе пратила в Таксокила?
Той заповядал да я повикат веднага.
Откак се научила от своя пратеник, че заповедта е изпълнена, Сиди не можела да заспи спокойно. Все й се присънвал Кунала — кървав, ослепен, че иде към нея и я заплашва. Тя се събуждала с писък. Освен това бояла се, че престъплението може да се открие всеки ден. Струвало й се, че и царят, и придворните, и слугите, па и народът — всички знаят ужасната тайна, която тя искала да скрие.
Като чула, че царят я вика, тя се разтреперала и побледняла. Едвам събрала сили да отиде до чертога, дето бил Асока. Пристъпвала като злодеец, осъден на смърт.
Като видяла ослепения княз, прилошало й. Тя паднала пред царския престол, покосена от мъка и разкаяние.
За Асока станало явно, че жена му е виновницата. Обезумял от гняв, той викнал, че преди да я накаже
