екран, поставен над масата, да се появява образът на момъка с китарата.
— Това вашият човек ли е? — пита мургавият.
— Той е.
Човекът натиска някакъв бутон и аз виждам на екрана как чорлавият прониква през автоматичната врата в градината.
— Бихте могли да го поизкъпете. В сутерена има баня — подхвърля мургавият.
— Боя се, че ще почне да плаче и да вика „Мамо!“ — отвръщам и излизам.
Посрещам чорлавия на алеята и го отвеждам на една скамейка под сянката на дърветата.
— Носите ли ми дозата? — запитва гостът.
— Нося ви много дози. Обаче най-първо работата, а после удоволствията.
И пристъпвам към поставяне на задачата.
Той слуша, но с половин ухо и това ме принуждава да го предупредя:
— Чуйте — казвам. — Ако мислите за други неща, додето аз тук си хабя слюнката, можете да бъдете сигурен, че няма да има никакви дози.
— Всичко чух и всичко запомних — възразява чорлавият. — Вагонът е изтеглен на странична линия в Западния район…
— Точно така. Ще го различите веднага по надписа. Когато човекът ви отвори, ще кажете: „Идвам от страна на Стария.“ А щом ви въведе вътре, ще насочите бързо това нещо в лицето му и ще натиснете спусъчето.
При тия думи подавам на момъка миниатюрно револверче.
— Какво има в тая запалка? — пита презрително той.
— Бъдете спокоен, не е морфин, обаче е нещо напълно годно да го приспи за десет минути. Тъкмо колкото ви са нужни, за да приберете портфейла му и да преровите джобовете и багажа. Ако намерите някакви хартийки, нещо писано, каквото и да е то, също ще го приберете. Подир туй, без паника и без излишно бързане, ще се върнете по обратния път, ще наемете такси и ще наредите да ви закара в градинката до фара. А в градинката ще ви чака моята секретарка.
— Всичко чух и всичко запомних — повтаря момъкът. — А сега дайте ми ампулите.
— Ще ви дам един малък аванс, нищо повече. Колкото да не бъдете съвсем като дрипа довечера.
Бъркам в малкото джобче на сакото си и изваждам две ампулки.
— А останалото количество?
— Останалото ще го получите от секретарката ми довечера, след като изпълните задачата и само ако изпълните задачата. Подир туй, ако щете, тровете се, ако щете, умирайте!
При тия ободрителни думи се изправям и давам знак на чорлавия да последва примера ми.
— И оставете някъде тая китара — казвам. — Не отивате на серенада.
Очаквам, че Мери ще поеме своята част от задачата с неизбежните възражения и недоволни гримаси, и затуй съм отложил този разговор за края на обеда, когато пълният стомах с мудната си спокойна работа частично уравновесява напрежението на нервите. Но жената е в същото състояние на успокоеност или на апатия и слуша мълчаливо упътванията ми.
— …Ще седнете на някоя скамейка по-близо до входа на градината, за да го видите, когато пристигне. По този час, както ме информираха, градината обикновено е пуста. Боите ли се?
— Дори и да се боя, какво значение може да има това за вас? — запитва с безразличие секретарката.
— За мене може да няма значение, но за работата има. Ще му предадете опаковката ампули, която ще намерите в куфара ми, и ще го оставите. Това е всичко.
— Момчето може да има нужда от пари.
— Дадени са му достатъчно пари. Единственото, от което има нужда, е морфинът. Дайте му го и се прибирайте.
Изпиваме кафето си в мълчание и аз убивам времето, като разсеяно наблюдавам пъстрата космополитна публика в ресторанта — баби с воалетки, дотътрали се тук може би чак от Мериланд или Пенсилвания, пенсионери от английски произход с бастуни и боядисани мустаци, скандинавски двойки с безцветни лица, правещи дългоочакваното пътуване из Ориента, и всякакви други екземпляри от тая скучна туристическа фауна, която само задръства трафика със своето шляене насам-натам.
Сетне се качваме все тъй мълчаливо в апартамента и се усамотяваме всеки в своята стая и на своето легло, и аз използувам свободните часове на тоя дълъг следобед, за да подремна на пресекулки и да прегледам купчината вестници, с които съм се снабдил заранта.
— Вече е седем часът… — обявявам най-сетне, като заставам на входа между двете стаи. — Не е лошо да слезем да вечеряме.
— Вечеряйте сам. Аз не съм гладна.
Мери още лежи в кревата, обърната с гръб към мене, и дори не си дава труд да смени позата.
— Както обичате — казвам. — Не забравяйте все пак, че точно в осем трябва да излезете оттук.
Тя не благоволява да отговори и аз с известно облекчение слизам сам в ресторанта, защото не ми се иска да си развалям вечерята с гледката на нейната меланхолична физиономия.
Долу е същото сборище, само че във вечерни облекла. На такива аз просто бих им забранил да пътуват, но в момента това съвсем не е проблемът, който ме занимава, и, по-точно казано, нищо не ме занимава, защото в подобни мигове, когато най-важното трябва да се реши, аз изпадам в нещо като вътрешна пауза, усещам се лек и свободен от грижи и живея само с мигновеното — с острия съживителен вкус на тая златиста ракия, със свежия дъх на зелената салата, със соления влажен мирис на морския въздух и с всички дребни прелести на тоя проклет живот.
Сетне пак се връщам в апартамента, отпускам се удобно на креслото до лампата с импозантния абажур в ъгъла и отново разтварям вестниците, защото в тия обемисти вестници винаги ще се намери нещо, което си пропуснал да прочетеш и което може да ти помогне да убиеш още един час.
Минал е точно още един час, когато вратата стремително се отваря и в стаята не влиза, а нахълтва Мери. Лицето й е бледо и обтегнато и в него се прокрадват първите признаци на предстояща истерия.
— С асансьора ли се качихте? — запитвам, обезпокоен от мисълта, че тя е шествувала по дългите и оживени стълби с това разстроено лице.
— Той е мъртъв! — изкрещява тя вместо отговор.
— Кой е мъртъв? — питам изненадано.
— Този с китарата… И другият също… И двамата са мъртви…
— Седнете — казвам, явно обезпокоен. — И благоволете малко да снизите регистъра на гласа си. Допускам, че наистина се е случило нещо страшно, обаче това не е причина да хвърляме в паника целия хотел. Седнете — повтарям — овладейте се и ми разкажете всичко най-точно, защото може би трябва да вземем някои незабавни мерки.
— Мерки!… За какви мерки ми дрънкате, когато ви казвам, че и двамата са вече мъртви! Мъртви, разбирате ли!
— Чухте ли какво ви казах? — произнасям вече значително по-грубо. — Сядайте и говорете свързано! Сега не е време за истерии.
Сепната от острия ми тон, или може би просто омаломощена, секретарката се отпуска на първото изпречило й се кресло и забъбря като в хипноза:
— Дойде в осем и половина… тоя с китарата. Наоколо в градината нямаше никой. Беше като луд… „Той е мъртъв — викаше. — Аз го убих“… „Кого сте убили? — питам. — Кой е мъртъв?“ „Той — вика, — човекът от вагона… Вие ме измамихте… Аз го приспах, но завинаги… Вие ме направихте убиец…“ „Как го убихте?“ — питам. „Ей, така, убих го… Излъгахте ме, че ще заспи, а той умря… Къде е морфинът? Дайте ми една ампула! Не мога повече“…
Тя прави пауза, сякаш нишката на мисълта й се е прекъснала поради някаква дребна авария в мозъка, сетне наново подхваща върволицата от засичащи фрази:
— Подадох му опаковката и той напълни спринцовката си, и заби иглата в ръката си, без дори да
