Фактът, че проговаря още в първата минута, е сам по себе си красноречив. Тя наистина ще се пръсне от скука.
— Ако питаш мене, дипломатите навсякъде по света еднакво скучаят и еднакво се развличат… Така че не виждам с какво тоя град е по-лош от който и да било друг. Всяка седмица става по някой прием и всяка вечер — по някоя сбирка тук или там. Тая вечер например сме канени у съветника.
Елен вдига поглед от картите и по лицето й се появява известно оживление:
— А!… И ти не можа да ми звъннеш по телефона, а ми го казваш чак сега!
— „Чак сега“ е шест часът. А ние ще бъдем там в осем.
При друг случай тя навярно би ми отговорила, че жената не може нищо да направи за два часа и че женското приготвяне не е като мъжкото — да смениш една риза и една вратовръзка, и че изобщо аз съм най-неакуратният човек, който тя е срещала, и съм свикнал да мисля само за себе си и… и други подобни. Но в момента, както вече казах, тя се пръска от скука и перспективата за едно скорошно показване пред обществото я възбужда, и мисълта, че й предстои да се срещне очи в очи със съпругите на моите колеги ражда у нея напрежението на състезателя преди съдбоносния старт. Така че тя само отблъсква с небрежен жест вече ненужните карти, става и се отправя за банята.
— Всъщност, какво ще е това: обикновено пиянство или гуляй в наша чест? — сеща се да запита Елен, когато малко по-късно излиза от банята, загърната с хавлия.
— Тая вечер всичко е специално в наша чест — бързам да уточня, да не помрачавам оживлението й. — Но както ме увери съветникът, те правят тия неща без всякакви церемонии.
Аз съм се разположил в едно от креслата на хола и съм си налял два пръста уиски, за да отдъхна от суетнята на изминалия ден и да събера мислите си. Обаче Елен не ми дава възможност да събера мислите си.
— Посланикът канен ли е? — чувам гласа й от спалнята.
— И да е канен, не вярвам да дойде.
— Изглежда, не си успял да се харесаш на началството.
— Не съм се и опитвал. Той се опита да заеме пред мене някакви пози на голям шеф, но мисля, че го поставих на мястото му.
— Коя фасада му извади? Наивната или заплашителната? — любопитствува жена ми.
— Показах му и двете страни на монетата.
— Дано само да не е видял и това, което се крие помежду тия две страни.
Взимам чашата си и ставам, защото тоя маниер да се разговаря през две помещения ме дразни. Когато се изправям на входа на спалнята, Елен е още в Евино облекло и тъкмо подбира най-подходящото за случая бельо. Тя изглежда също така, както и преди три години, да я вземе дяволът: стройна и с изразително изгънат силует на съответните места, без тромавост и затлъстяване, почти като девойка, която току-що се е превърнала в жена. Само в лицето й няма нищо от израза на девойка. Безукорно красиво, но високомерно и студено и с едни тъмни очи, в които лежи стаен опитът, да не кажа покварата.
Елен улавя погледа ми, но продължава да се занимава със сутиена, който току-що е избрала, и само промърморва:
— Ти си слаб човек, мили…
Това „мили“ тя го употребява спрямо мене, разбира се, главно в иронична интонация.
— Тая оценка вече ми е известна. Но трябва да ти кажа, че ти си единствената, която ми даваш подобна оценка.
— Изглежда, че другите са по-възпитани от мене — промърморва жената, като поставя сутиена си и се заема с комбинезона.
— Не! — възразявам. — Изглежда, че ти си единствена, пред която съм проявил слабост. Защото всички останали мислят обратното.
— Сигурен ли си? — поглежда ме Елен, преди да си навлече полупрозрачната дреболия, гарнирана с черна дантела. — О, ти, разбира се, можеш да бъдеш и твърде опасен, не отричам. Обаче това не значи, че си силен. Нито че непременно всички те смятат за силен. Ако те смятаха наистина за силен, нямаше да те пращат чак тук, на Балканите, за да проверяват силите ти.
И за да покаже, че с тая тирада изчерпва бележките си, тя навлича черния комбинизон и ми обръща гръб.
— Ти знаеш, че такива краткотрайни премествания са обичайни преди всяко повишение — подхвърлям.
— Знам го от тебе. Но опитът вече ме е научил да не се доверявам напълно на приказките ти — казва Елен, като продължава да ми обръща гръб.
— Ти не си дете и разбираш, че понякога се случват и непредвидени неща. Обаче тоя път смятам, че всичко е точно предвидено. Вече хвърлих бегъл поглед на обстановката и съм сигурен, че работата, която ще развия тук, неминуемо ще ни изведе нейде по на запад.
— Дано!… — произнася късо жена ми и се заравя в гардероба си, за да ми покаже още веднъж, че е приключила разговора.
Може би е вече време и аз да сменя костюма, Всъщност този сив костюм ще бъде заменен с друг, също сив, но малко по-тъмен или малко по-светъл, било на рибена кост, било на шотландски карета, било съвсем равен по тон, колкото да бъде ясно, че гардеробът ми е достатъчно богат.
Обожавам сивия цвят. Това е пълната дискретност, обуздаването на суетния стремеж да се самоизтъкнеш, сливането с тълпата на себеподобните. Глупакът не разбира, че да се открояваш, това означава да се превръщаш в прицелна точка. Който непрестанно привлича вниманието, той неминуемо си навлича и неприятности. Излишният блясък е позволен само на звездите — филмови или не, той е пакостен за обикновените хора, а още повече за хората от моята професия. Да си незабележим, това значи да си добре защитен, да можеш безшумно да напредваш и да постигаш целите си.
Оттеглям се в третата стая, където, както съм и очаквал, намесата на грижовна домакинска ръка почти не се забелязва. Помещението, разбира се, е чисто, но куфарите ми са разтворени на земята и от тях са извадени само костюмите, моите сиви костюми, хвърлени върху новоинсталираното легло. Избирам един от трите, изваждам чиста риза и се заемам с обличането.
Такива като моя черен генерал, дето стърчат с една глава над тълпата, винаги ще бъдат уязвими. И такива като Бенет — също, защото той освен, че стърчи, но и дразни с навъсената си физиономия. И такива като шефа ми с неговата благородна осанка на бронзов паметник и те не стават за нищо, освен за мебели на един дипломатически кабинет. Изведете го тоя величав мъж сред обикновените хора, пуснете го на пазара, в метрото, по булеварда, и ще видите, че тутакси ще се превърне в карикатура.
И ако аз самият съм направил нещо в тоя живот и, започнал от нищо, съм успял да стигна донякъде, това се дължи само на факта, че още отрано успях да проумея известни неща… Кандид!… Ха-ха!… Смейте се, драги Хубърт… На вас ви е лесно да се смеете, защото и образованието, и кариерата, и банковата сметка сте ги получили гратис от баща си… а моят баща…
Всъщност, аз нямах баща, но го разбрах доста късно. Човекът, когото смятах за баща, се бе оженил за майка ми една година след моето раждане. Предполагам, че той бе направил жертвата да се ожени за една вдовица с пеленаче на ръце единствено в името на скромната сума спестени пари и кокетната къщица, останали от покойния съпруг. Всъщност, ако беше по-умен, тоя мой втори баща би трябвало да прибави към въпросните придобивки и мене, защото той самият по природа бе лишен от възможността да създава деца. Но именно понеже ясно съзнаваше своя недъг, той още от самото начало бе затаил някаква глуха неприязън към мене, тъй като виждаше в мене част от оня човек, който най-първо бе спал с жена му и който се бе оказал мъж в пълния смисъл на думата.
Само че аз много по-късно проумях тия неща и първите години го смятах за истински баща и дори мислех, че в отношението му към мене се проявяват истински бащински чувства.
— Аз никога не бия детето — чух го да казва веднъж, когато в хола се бяха събрали гости. — Боят е дивашка работа. И при това създава у детето фалшивото впечатление, че грешката е изкупена. А една грешка не може да се изкупи с няколко плесника.
