полето. Летеше с невероятен бърз бяг и нарастваше с всяка минута. Скоро се провидя тялото — тяло на биволица. Навела глава ниско до земята, събрала два предни и два задни крака, тя препускаше в бесен галоп и земята кънтеше под нея.
Карачакал я посрещна наежен. Той още не знаеше свой ли посреща, или враг. Но ето че биволицата спря и потръпна с нежен, топъл призив. Кога? Кога беше чувал той този дълбок призив? Някога, далеч в миналото? Насън някога?
Биволицата мина покрай него, досегна го с ноздрите си, лъхна го с топъл дъх и пак екна късият сподавен призив. Затресе се цялото тяло на Карачакала, наляха се в кръв очите му. Сякаш из недрата на топлата земя излетя вихрушка, дигна го като перушина на двата му задни крака и той се хвърли напред, ослепен…
По небето се разнесе глух, многократен тътен, затупаха едри капки, ливна дъжд.
Изминаха две години оттогава. В тази бурна вечер Карачакал беше съзнал силата си. Той е сам, той е единственият непокорен и непобедим. Сам — и при него стадото.
Онова, което беше забранено на другите — нему се позволяваше. Дори Куно говедарят беше друг вече — не враг, не господар, а приятел и закрилник. Той го гледаше през студените зимни дни: хранеше го, поеше го. Решеше го сутрин с кръгъл железен гребен, милваше го и му приказваше галени думи. И Карачакал му отвръщаше със същите ласки. Той душеше ръцете му, търкаше чело по гърдите му и махаше с късите си рога, а пъстрото му око се смееше с весел смях.
Щом пукваше пролетта, вратите на обора се разтваряха и Карачакал тръгваше към полето, волен като птица. Никой от нищо не го спираше. Никой не излазяше насреща му. Той бродеше из зелените ниви, пасеше на воля където поиска, нощуваше, гдето замръкне, завръщаше се кога пожелае.
Той беше нещо съвсем отделно, особено. Така мислеха хората, така сочеше огромното му могъщо тяло. Една безгранична сила — тъмна и първобитна, — чиито извори лежаха назад във времената. Представете си лятна южна нощ. Звездно небе, пълнолуние, тишина и знойна задуха. Над безбрежните царевични полета се носи само тих шепот на широките листи. Изведнъж под мистичния лунен блясък израства силует на чудовище. Той иде отнякъде, стъпките му са безшумни, походката бавна и тромава. Върви, поспира се, ослушва се и тръгва пак, отминава… Сякаш вековете се разтварят, чезнат хилядолетия като миг и над земята възкръсва някоя от онези праисторически нощи, когато над същите тези поля са бродили страхотните му пра-прадеди. Не е ли той последната им издънка, не чува ли в тази нощ далечния им зов през вековете?…
Но денем Карачакал не забравяше стадото: той беше първият член на това голямо семейство, чувстваше се негов господар и закрилник. Той и Куно говедарят.
Понякога ревът му огласяше полето. Той дигаше глава и тръгваше без цел, без посока. Сякаш царска особа, излязла да обходи владенията си. И не бяха ли наистина негово владение — това зелено безкрайно поле, тучните ниви, ливадите, грейнали от слънце, синьото небе и просторите?
На север и на запад се издигаха високи планини. Ясно се различаваха върховете им, гънките и бездънните пропасти. Оттам идваха градоносните облаци, вятърът и бурите. На изток се зеленееше полегат хълм и над него — синьо небе. Оттам изгряваше утрин слънцето. А на юг, слени с хоризонта, едвам се мержелееха призрачни планини. Не изпращаха ли те топлия пролетен вятър, кротките безвредни дъждове и знойното слънце?
Карачакал обичаше да ги гледа. Спираше посред зеленото поле, дигаше бавно глава и гледаше, вперил поглед ту на една, ту на друга страна, далеч към хоризонтите. Не преграждаха ли те погледа му, не стягаха ли сърцето му с обръчите на тегота и самотност?
Той изправяше глава и тръгваше. Стъпките му бяха бързи и отсечени, огромното тяло се полюшваше в плавен ритъм и обтегнатата напред глава режеше въздуха като нос на бърза лодка. В такива минути беше страшно да го срещнат. Той разгонваше стадото, поглеждаше накриво Куно говедаря и тръгваше да търси приключения. Преследваше усамотените добитъци в полето, нападаше стадата и овчарите, плашеше безобидните орачи по угарите.
Пътниците се отбиваха от пътя му, коларите препускаха обезумели със запретнати коли и воловарите търсеха спасение по дърветата в полето.
Карачакал ги отминаваше горд и самодоволен, а пъстрото му око се смееше с незлобив смях. Нима е той виновен, че в жилите му кипят лишни сили, а сърцето му стяга мъка, че те — всички! — са тъй слаби и плахи, беззащитни и безпомощни!
Заредиха се една след друга пакости. Най-напред уби младо малаче от стадото. След няколко седмици прободе вързан кон в полето. Един колар се спаси само защото успя овреме да разпрегне воловете, а селският пъдар на два пъти се отърваваше, покатерен на дърветата.
Цялото село настръхна. Дори в околността се носеше името му. Стигаше само да чуят „Карачакал“ — и по снагата на всички минаваха тръпки на ужас.
Събраха се селяните да решат какво да се прави. Едни бяха съвсем против него — по-старите искаха да го премахнат, младите го бранеха — да почакат, може би ще укротее. Накрая надделяха младите: селото поемаше да заплаща всички вреди, които бикът причинява.
Случи се, че посред жътва падна обилен дъжд и хората успяха да подорат и посеят. Към края на лятото, в ниските места, се зазелениха и после жлътнаха буйни проса.
Отвъд речния бряг, гдето Карачакал често обичаше да спира, също се люлееше нива, натегнала от живо злато. Карачакал свикна да се отбива там. Затова беше и враждата му със селския пъдар. Не искаха да отстъпят нито единият, нито другият; и пъдарят беше млад и буен момък. Дори веднъж удържа победата — прогони го от нивата!
Напразна победа! От този ден Карачакал не стъпи вече в друга нива. Щом излазяха в полето — обръщаше гръб на стадото и всички знаеха накъде е пътят му.
Той нагазваше в нивата, гребеше лакомо с дългия си език и от време на време изправяше глава и се оглеждаше — няма ли да се покаже отнякъде пъдарят. Той запомни този човек и всичката му ненавист се сбра и насочи срещу него.
Стигаше само да зърне през полето сам човек, приличен на пъдаря, дигаше мигом глава и се понасяше нататък. Пресрещна го на два пъти, но и двата пъти пъдарят биваше с пушка. Той гръмваше пред него и догдето се опомни Карачакал — укриваше се.
Един горещ ден Карачакал се излежаваше в реката, скрит под сянката на ниски върбови храсти. Той чу подозрителен шум, дигна глава и видя на пет крачки зад храстите пъдаря. Този път той беше без пушка. На рамото му стърчеше къса тояга с преметната върху нея горна дреха.
Карачакал не изгуби нито минута — дигна се, прегази храстите и се озова пред пъдаря. Изненаданият човек се огледа наоколо, видя, че няма спасение, смъкна бързо късата тояга и се приготви за отчаяна борба.
И той беше як и сърцат. Не чака да го нападат. Той нададе яростен вик и се хвърли срещу бика. Ударът беше сполучлив и със страшна сила — право в ноздрите. Чу се тъпо изхрасване, сякаш се поломиха кости. Но това само разяри бика. Той наведе глава, подаде напред опасните си рога и нападна със страхотно фучене. Пъдарят биеше с все сила, като целеше най-уязвимите места: очите, ноздрите и върховете на рогата му. Биеше и отстъпваше заднишком, за да има размах тоягата му. А Карачакал само отстъпваше и свеждаше все по-ниско глава. Ноздрите и очите му бяха съвсем запазени; оставаха открити само рогата и могъщият тил.
Изминаха няколко страшни минути, бикът надделяваше: отмалелите ръце отслабваха, а животното ускоряваше тежките си стъпки. Още крачка, две, три — пъдарят преплете крака и падна по гръб. Същия миг над него се надвеси коравата глава на Карачакала. Но човекът още не губеше обладание. Той слепеше животното с юмруци по очите и търсеше сгоден момент. Ето — ловък като котка, той се пъхна под брадата му, скочи, улови се за единия рог, метна се и възседна шията на бивола. Карачакал се опомни, когато човекът го беше преграбчил вече здраво с две ръце за двата рога и кръстосал крака под брадата му.
Измаменият бик побесня. Той разтърси ядно глава; завъртя се на кръг, но човекът остана прилепен върху рогата. В следния миг надделя животното у Карачакала — изплаши се, затрепера цял, наведе глава и се понесе в безумен бяг. Той профуча покрай стадото, глух към виковете на Куно, и се насочи право към
