Балада за семейния портрет

Те всичко, те всичко оставили
и тръгнали после със плач.
Дори и портрета забравили.
Останал портретът-пазач.

Тук битката с дни продължавала…
Изригвала с трясък пръстта.
Тук двете страни се сражавали
свирепо за всяка врата.

На пепел тук сградите станали.
Градецът бил цял разрушен.
Пожари градецът обхванали —
домът си останал спасен…

Щастливо успял да дочака той
и сетния сепнат картеч.
Напред продължила атаката,
придвижил се фронтът далеч.

В дома тук войници преспивали
от влязлата чужда войска.
И кротки, добри си отивали,
без нищо да барнат с ръка.

След битката грозна, решителна
били настървени и зли,
те идвали тук отмъстителни,
в дома те за плячка дошли.

Тършували, мрачно се взирали
на стаите в глухия здрач
и после случайно съзирали —
насреща: портретът-пазач!

И дълго в портрета се вглеждали,
портрета докосвали с пръст,
главите се после навеждали,
забравяли всякаква мъст.

И чистили, пълнили каните,
помитали пода навред,
когато се върнат стопаните,
да бъде пак всичко наред.

Часовника после навивали,
преспивали. Още в зори
те кротки, добри си отивали,
в очите със сълзи дори.

— — —

Часовникът звънна дванаесе,
подсети ни: трябва да спим,
че утре от съмнало, знае се,
отново на бой ще вървим.

Но как да заспиш ти, когато си
обхванат от мисли безброй.
А всеки бе спомнил в тъгата си
домашния свиден покой.

Я, слушай, как чезнат въздишките,
как всичко затихва за миг
и как по лицата войнишките
минава неясен светлик.

Че водихме ние сражения,
че трупове газехме с крак,
че бихме врага с настървение,
но хора останахме пак.

1945, 1952

,

Информация за текста

© 1945–1952 Радой Ралин

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Пламен Барух