Гаврил обаче хващаше храбро думата за опашката, плющеше из въздуха с нея и тъй я вместваше в речта си, че тя застиваше там и оставаше за вечни времена. Много по-късно разбрах, че тайната му се състоеше в това, че одухотворяваше всяка една дума, опитомяваше я, вземаше я под свое покровителство или сам приемаше доверчиво нейното покровителство. Тъй и в природата се съчетават умело въодушевените и невъодушевените предмети и стават едно хармонично и одухотворено цяло.
Като си изпущиха цигарите, босите като равноапостоли църковни настоятели минаха покрай нивата Свети дух, пиеха вода от кладенчето и покрай реката, покрай реката, в сенките на върби, на трепетлики, на орехи и водна ела, посред пладнищата на добитъка се смесиха и изгубиха сред пастири и селски добитък. Пчелояди и черни щъркели летяха над главите на настоятелите, водни косове и папуняци, мирова светлина се сцеждаше от небето и от дърветата върху тях, но те на нищо не обръщаха внимание, съсредоточени изцяло в мисията си до митрополията.
По плешивото теме на билото се показа горският — другоселец със зелена униформа, униформена капа и карабина. „Аха! Аха!“ — подвикваше горският или изсвирваше силно суета, за да сплаши някой контрабандист. „Ще изяде някому главата“ — рече чичо Гаврил по адрес на горския.
Подир църковното настоятелство веднага щом падна росата, от другата страна на оброка Свети дух се появи Цино със свойта каруца, изпрегна конете, пусна ги да пасат, а той сглоби една коса, наточи я с бруса и почна да коси люцерна. Момчето на Цино, Исайко, наглеждаше конете да не влязат в чужда нива и да направят пакост. Когато стана обяд то се качи на единия кон и заведе добичетата да пият вода, а Цино натовари една пръскачка машина, станала синя от разтвора, и тръгна към лозето от сорта
Момчето на Цино — Исайко — напои конете на реката, върна ги обратно край люцерната, тури им букаи. Дойде майката, с бебе, изправи три пръта под едно дърво в люцерната, върху тях разпъна бозов ямурлук, стана нещо като катун, върза вътре люлката с бебето и се залови да преобръща с дървена вила откосите. Исайко седи в сянката на бозовия катун и люлее люлката, за да не плаче бебето. Този прост заслон се нарича
Един по един пастирите — главно деца — прибират стоката за пладнуване. Овце, кози и крави се скупчваха под сенките край реката, биволите пладнуваха във водата, а селските свине сред чакъла, пясъка и камъните на речното корито, вечно подвижни и ровещи, тъкмо изровят полозите си със зурли и се заровят в тях, веднага скачат на крака и започват да ровят нови свински полози. Помежду тях лежи ниско остриган с ножица дългокрак свинар и щом свинската сган огладнее и се спусне в тръс да дири храна, пастирът, и той подскача от пладнището и се понася подир стадото в тръс. Другият добитък още преживя, излежава се в пладнищата, пастирчетата са се събрали, играят своите игри, къпят се в речните вирове или отиват групово до железопътната линия да прослушват железопътните релси и да проверят посредством тях не иде ли влакът.
С глухонямото момиче ние не вземахме участие в игрите на пладнищата. В жегата родителите ни пладнуваха на сянка, Брайно пладнуваше в своето върбово легло в крушата. Цино вече бе успял да хвърли две пръскачки разтвор върху шумата на прочутото си лозе, момчето му Исайко лежеше на сянка, спънатите коне пасяха, пръхтейки спокойно, а ние с глухонямото тръгвахме да се лутаме край реката, да береме водна къпина, да гониме по петите виолетови и сини водни кончета, а когато жегата стихнеше, се залавяхме да преобръщаме камъните, къртени от пороите чак от планината на запад и по пътя си добили овална форма и странното име
От разказите на по-големите знаехме, че има омагьосани жаби, някои от тях са царици, други са царе, царски синове, принцеси и прочие. Водните жаби се изплъзваха от ръцете ни, както и да ги дебнехме, те ни усещаха и цопваха във водата, после веднага се появяваха на повърхността, само муцуните им и очите им се показват над водата, въртят си очите на всички страни, мигат и не ти позволяват по никой начин да се доближиш до тях. Стари, сигурно сто годишни жаби се обаждат недоволно из коренищата и подмолите на вировете, на виковете им отвръщат млади жаби с младите си кънтящи гласове, сякаш са се заловили да клепват коси, и кънтящият им екот се носи дълго и отчетливо над реката. Жабешкото крякане няма оттенъци, няма мекота, то и ехо няма, ами се врязва остро в слуха, сякаш ви пробива ушите с металическо острие.
Ако водната жаба бягаше панически от нас и се хвърляше презглава във водата, то тромавите сухоземни жаби ни чакаха свити във влагата под камъните, мълчаливи, не особено дружелюбни, със студени погледи. Щом ни видеха, по-лъскави ставаха издутите им хълбоци. И до днес помня отчетливо гнусните им муцуни: коя мършава, коя подута, коя пъпчива и влажна, коя ококорена, всичките до една беззъби, и всички до една миризливи. Глухонямото избираше между тях най-странната, туряше я в малката си престилчица, после пак се навеждаше и почвахме да преобръщаме камъните, за да търсиме други жаби, още по-странни, коя с полепнал кварцов пясък по челото, коя със светли капки роса — те също намираха място в престилчицата. Момиченцето ме попоглеждаше радостно и опиянено, надзърташе вътре в престилчицата, пъхаше я под носа ми, да видя и аз със собствените си очи, но освен жаби нищо друго нямаше в престилчицата, ни една жаба не се превърна в царски син, в принцеса, в царица или поне в протосингел. (Чичо Гаврил ги наричаше протосингели.)
Като се уморявахме, глухонямото изтръсваше престилцата сред свинските полози, жабите известно време мигаха обидено насреща ни, завъртаха се върху дългите си крака, тъй както бавно и тромаво се завърта вселената, препъвайки се по своя път, и тръгваха да търсят сянка и влага между камъните.
Едно нещо само не можахме да открием с глухонямото: къде са на сухоземните жаби децата, къде си снасят яйцата и къде мътят малките си. Водната жаба си мътеше малките в топлата вода на реката, с хиляди бяха поповите лъжички, опашати, големоглави и глупави. Има попови лъжички само от глава и опашка или само с глава, два предни крака и опашка, ако не знаеш, че е попова лъжичка, ще има да се чудиш какво е водното животинче насреща ти: четирикраки попови лъжички с опашки, те вече подскачат край бреговете на реката и в гимнастическите си упражнения и скокове напомнят донякъде детските игри на пастирите по пладнищата, когато запретнат крачолите си и започват игра на прескочикобила.
Тъй, преминавайки през опустялото свинско пладнище, през пъпчивите жаби и поповите лъжички, ние отивахме в ливадите да търсим из високата трева зелена дървесна жаба. Зелената дървесна жаба се крие предимно в гъстия листак на дърветата, но понякога я намирахме и в тревата. Тази жаба е дребна колкото скакалец, зелена е, с бледожълт корем, пред дъжд пее много хубаво. Те бяха слаби, тънки, източени, само кожа и кости, тъй че и без някой да ти е казвал, ти сам не би помислил, че някоя от тях може да е омагьосана принцеса, царски син или прочие. От ливадите пътят ни отвеждаше на кладенчето Батеа, там край кладенчето ни чакаха ситни жабчета със сиви гърбове и яркожълти кореми.
Това трае до идването на по-големите деца. Щом те се появят, веднага разритват козируващите жабчета, обръщат капите си с козирките назад и застават на четири крака около кладенчето да пият вода. Гняв забелязвам тогава в очите на глухонямото, някъде вътре в него нещо започва да клокочи гърлено и заплашва да изригне, но клокоченето секва внезапно, сякаш удавено в нещо. Глухонямото ме дръпва за ръка, повежда ме към реката, там ние отново започваме да търсиме под камъните, за да намерим някоя
