бремето.
Прокурорът също имаше право, като призова съда да постави такава наказателна мярка, която ще окаже най-добро възпитателно въздействие на подсъдимия. Неговата реч бе подготвена добросъвестно.
Адвокатът бе прав, като не отегчи заседателите с дълга реч. Той знаеше, че Войниковото дело има известен назидателен характер за зачестилите нарушения в околията.
Войников бе прав, като каза, че няма да оспорва наказателния кодекс. Той говореше малко дрезгаво и в себе си не можеше още да преодолее едно смущение, което идеше от чувството, че е изправен пред съда и че отсреща го гледат соточинските селяни; беше пазарен ден и в залата имаше много соточински селяни. Войников виждаше лицата им, рошавите им глави, гъстите вежди на секретаря, овалното лице на Елена, каскети, турени върху коленете, и крака, обути в цървули, кръстосани под пейките.
Той каза, че като бивш военен знае добре какво значи общонародна собственост.
— Вие сте съзнавали същността на деянието? — попита го председателят.
— Да — каза веднага Войников, като се мъчеше да организира по-добре мислите си. — Две хиляди овце буквално измираха. Есенните дъждове дойдоха преждевременно и кишата мореше овцете. Всички сочеха онзи леш, който овчарите изкарваха с каруци, а след това идваха да купуват евтина скубана вълна. Ние едва бяхме започнали и още в първата крачка се спънахме. От околийския съвет не можаха да помогнат с материали и тогава решихме да си набавим гора. Знаехме, че сечем народна гора, своя гора, че в случая от себе си крадем, и въпреки това сякохме.
— Интересно! — размърда се председателят на съда. — Знаехте и въпреки това сякохте!
— Да — погледна го Войников. — Нашата приличаше като на онази в приказката. Трябва да режеш от петите си късове месо и да храниш орела, за да те изнесе на горната земя.
Председателят на съда забеляза, че тази мисъл с орела е хубава, но, разбира се, лесно е да се реже, когато гората е държавна. По същата логика може да се изсече целият Балкан.
— Ние не изсякохме целия Балкан — каза засегнато Войников. — Ние отсякохме само четири каруци. Това е доказано.
Отзад зашумяха.
Войников погледна председателя на съда, прокурора, секретарката, другия член, по-младият, и те му станаха някак си чужди. Очакваше да срещне повече съчувствие и съвест, но като не срещна очакваното, стана раздразнителен.
— Вие казвате „държавна гора“. Вижте ръцете ми!
Съдията видя протегнати напред селски ръце, покрити с мазоли, попукани, с черни ивици по кожата. Това бяха ръце на човек, работил най-груба селска работа.
— Ето какво станаха тези ръце за три месеца. Тези ръце са мои, те не са четири каруци държавна гора!
— Моля! — каза председателят.
Но Войников не спря. Той се обърна и потърси с поглед жена си. Тя седеше до Павел и го гледаше втренчено.
— Аз имам свидетел — каза Войников, като посочи жена си. — Три месеца как съм се върнал на село, три месеца не бях мъж, аз не се чувствувах мъж. Тя може да каже и за това, как я търсех по съседските къщи нощем и когато бягаше, също може да каже. Ако и вашите жени са бягали нощем по нощници, не бихте ми подхвърляли, че лесно се сече държавна гора. Това не са четири каруци държавна гора!
Павел бе турил едната си ръка върху рамото на Елена и й говореше нещо. Нейните ръце бяха отпуснати в скута, тя гледаше втренчено мъжа си, а по бузите й се стичаха мокри бразди. Плачеше, без да се срамува от сълзите си, защото друго чувство, много по-велико от срама, я бе завладяло.
— Това исках да кажа — Войников погледна председателя.
Когато той се обърна към селяните, съзря дребната фигура на Лисичката, който се измъкваше из залата.
В почивката председателят на съда, стар човек, комуто бе омръзнало да разглежда дребни дела, се обърна към младия си колега.
— Знаеш ли — каза му той, — че величието ма Ботев е в неговата съвременност. Вземи например:
„Какви е деца раждала …“, то винаги ще бъде съвременно. И как звучи само — „нашата земя хубава…“ Но за гората той не е прав.
Като всички стари хора, председателят познаваше и обичаше историята.
Лисичката, който от любопитство бе влязъл в залата, не дочака да научи какво ще постанови съдът. Той отиде на пазара и като духаше в дланите си, за да се стопли, посъбра с крак сеното, което кобилата бе разпиляла.
Край него мина с писана ниска каручка съседът му, подръпна поводите и викна през вдигнатата яка на шубата си:
— Ей, Лисичка, пратиха ли Войников в пандиза?
Лисичката не му отговори, а престарателно заочиства осила от вехтата си полушубка. Но оня сметна, че лисичката не го е разбрал, затова го запита повторно.
— Върви си по пътя! — сопна му се Лисичката. — Какво си се разпищял!
Това, че Лисичката не бе склонен да коментира, учуди съседа му. Той скри глава в яката на шубата си и докато подканяше кончето да тръгне, си бъбреше:
— Сигурно в пандиза. Държавна гора е това!…
Дийй!
— „Държавна гора!“… „В пандиза!“… — взе да се криви подире му Лисичката. — Какво знаеш ти, кратуно такава. Овца! „Държавна гора!“
Лисичката още веднъж се обърна, погледна кривия гръб на съседа си и викна язвително подире му:
— Тиквеник!
Но оня не го чу.
Информация за текста
© 1980 Йордан Радичков
Източник: http://bezmonitor.com
Сканиране и разпознаване: Виктор, 2002
Публикация:
Йордан Радичков, ПЕДЯ ЗЕМЯ, Разкази
Редактор Цветан Николов
Технически редактор Таня Янчева
Коректор Красимира Костова
Дадена за набор на 13. IX. 1979 г.
Формат 32/84/108 Тираж 30 650 екземпляра
Печатни коли 16 Издателски коли 13,44
Подписана за печат на 16. I. 1980 г. Излязла от печат на 28. I. 1980 г. Цена с подвързия — 1,93 лв. Цена с подвързия — 1,35 лв.
ДП „9 септември“ — София Поръчка 1302
Профиздат 1980
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2355]
Последна редакция: 2007-01-18 23:35:21
