Йордан Радичков
Свирепо настроение
Стягаха се за пазар и почнаха да товарят колата още в тъмното.
— Като падне сняг, никой няма да ги търси — каза Петър Маринков. — Сега му е времето, сега имат цена.
— Ако чакаш да падне сняг, ще измръзнат — каза му Бръмбара.
— Кой ще чака снега — каза жената на Петър Маринков. — Още отсега нещо е почнало да ги яде.
— Абе яде ги — каза Петър Маринков. — Ето и тази е наядена. Все отдолу ги е наяждало.
— Отдолу се е провирало и ги е наяждало. И то все хубавите.
— А, хубави! — не се съгласяваше Петър Маринков. — Всичките са свински.
— Свински са — каза жена му и спря да прехвърля, за да върже забрадката си. — Но и между тях има сладки.
Докато онази си връзваше забрадката, Бръмбара стоеше до овцата загуглен с башлък. Той щеше да кара тази овца на пазара, да я продаде.
— Ето още една наядена!
— Все отдолу ги наяжда — каза Петър Маринков. — Виж как ги е гризало.
Той намери едно мише гнездо в купчината. Ритна го и оттам се изсипаха розови ситни мишлета. Те се бутаха едно в друго, изстинали, и бяха толкова слаби и прозрачни, че се виждаха костите им под кожата. Жената плю върху мишлетата и се прекръсти, а Бръмбара каза да вземат да ги хвърлят в градината.
— Ще взема да ги хвърля — каза Петър Маринков. — И без това са слепи.
Той хвърли гнездото в другия край на градината, животните се изсипаха от него още докато летеше във въздуха. Жена му се наведе и пак почна да прехвърля, като оглеждаше все пак дали няма още наядени. Като се навеждаше, полата й се повдигаше и тогава Бръмбара виждаше краищата на чорапите й, а зад краищата и нейните бели нозе. Бялото го смущаваше, но макар че го смущаваше, бе привлекателно и той гледаше все в него, докато жената мина от другата страна.
— Няма да мръднат — каза Петър Маринков. — Дъждът ще ги сплеска.
Той говореше за мишлетата.
Дъждът не беше много силен, за да ги сплеска. Но беше студен, ръмеше съвсем слабо от няколко дни и всичко бе прогизнато от влага. Мишлетата нито виждаха, нито можеха да се движат. Бръмбара не знаеше как ще ги сплеска дъждът, освен ако не завали по-силно, та да ги удря отгоре, докато ги очука хубаво. Ама затуй трябва да завали по-силно, реши той.
Ритлите се изпълниха догоре. Петър Маринков изведе воловете, за да ги впряга, а от къщи излезе брат му и изкара овцете. Овцата на Бръмбара се размърда, щом видя стадото, обади се, постоя, сякаш учудена от нещо си, после пак се отпусна и дългата й глава увисна надолу, извита на една страна. Тя стоеше до своя стопанин и помръдваше насечените си уши от туй, гдето всяко лято й пускаха кръв все на ушите, с ножа. Овчарят тъй знаеше да пуска кръв и всеки път тъй пускаше — стисне овцата между нозете си и сече с ножа. На нея много години й бяха пускали кръв и затуй ушите й бяха целите нацепени. Но й служеха още добре — добре чуваше с тях.
Жената на Петър Маринков си скръсти ръцете и гърдите й, едри и кръгли, надуха ризата, но тя никак не се смущаваше от гърдите си. Бе наметнала едно старо палто на мъжа си, цялото оплескано със син камък, защото с него той пръскаше лозето.
— Ти иди да вземеш туй-онуй — каза Петър Маринков на жена си. — А аз ще впрягам.
— Добре — каза жената. — Аз ще отида да взема туй-онуй, пък ти впрягай.
Петър Маринков зажегли воловете и отиде да отвори вратника, а жена му донесе една патица и я тури в колата. Патицата подвикваше, но като я туриха в колата, се успокои и млъкна.
— Хайде! — каза Бръмбара и подкара овцете.
Неговата овца изтича, намести се в стадото, а стадото се изниза през вратника и заситни по края на шосето, защото там тинята бе по-мека и не набиваше копитата. Петър Маринков качи жена си в колата и окачи капистрите на ярема. Тримата мъже тръгнаха по средата на шосето. Беше се съмнало, но полето сивееше още. Дърветата стърчаха измръзнали и почернели. Мъжете пушеха и мълчеха и така минаха през моста, после покрай черказката парна мелница — там имаше неколцина мливари, които разтоварваха чували от колите, а добитъкът стоеше мокър сред оглозганите стъбла на царевичака. Високата и черна тръба на мелницата изхвърляше пушек и туй много хареса на мъжете. През вратата се виждаха кошове и каиши, каишите се движеха, пляскаха, нещо свистеше и бумкаше и се лутаха хора.
— Трябва да продам прасето — каза Бръмбара. — Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова повече става на трион и му расте зурлата.
— Това е сръбска порода — каза Петър Маринков. — Сръбските свине не пълнеят.
— Ти остави, че не пълнее — каза Бръмбара. — Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил.
— Аз чух, че квичеше по едно време — каза братът на Петър Маринков.
— Квичеше то — плю Бръмбара. — Чак като се върнах.
— Стока се не губи — каза Петър Маринков.
— Не се губи, но снощи, като си дойдох, го нямаше. Жената вика, че го пуснала от кочината да се изтича, а то изчезнало. „Изчезна, казва, и го няма никакво.“ Обиколих селото — няма го. Да не е игла, та да изчезне. Отбих се в кръчмата, разпитах този и онзи, не са го виждали. Къде ще го видят, то вече се стъмнило. Мамка му и прасе, ами сега къде да го диря!? Ако се е навряло в гората, ще го изядат вълците.
Бръмбара запуши.
— Няма да го изядат — каза Петър Маринков. — Сръбските свине са свирепи.
— И аз тъй си помислих, но ако са повече вълците, ще го изядат. Мислих, мислих, пък тръгнах да го търся.
— В тъмното?
— В тъмното ами. Търсих покрай реката — няма го. Намерих брод, почнах да се събувам. Водата студена, та ме преряза. Обух се, тръгнах от другата страна, из нивите. Нищо се не чува и нищо се не вижда. Почнах да мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. После слушам, слушам, слушам — нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма-амя, ма-амя, ма-амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после натам, та в гората под Петлова чука. Може да се е навряло в гората, да търси дивячка под шумата или желъд. Нищо се не вижда в гората, очите си изповадих, ама като съм тръгнал да го търся, не мога да се върна. Спрях се в гората, пък пак почнах да мамя. Ма-амя, ма-амя, ма-амя, па се спра. После слушам. Слу-ушам, слу-ушам — никого няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма-амя, ма-амя, ма-амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после още навътре в гората, в едни тръни се наврях, пък и в едни шипки, целия ме одраха.
— Туй, шипката, като се закачи, не можеш да я откачиш — каза братът на Петър Маринков. — Абе като че с ръце те хваща.
— Точно така — съгласи се Бръмбара и погледна брата отвисоко, защото той бе много дълъг и много слаб, с две глави стърчеше над другите, отделно от шапката. А и шапката му беше длъгнеста. — И къпината е същата. Като се закачи, и не можеш да я откачиш. Дере и къса. А аз, като се намъкнах в шипките, едва се измъкнах. Измъкнах се, та на една поляна. И в края на поляната — нашето прасе. Белее се, очите му светят. „Гъци-гъци, гъци-гъци, гъци-гъци“ — викам му, а то не мърда. Мамка му и прасе! Тръгнах към него — не мърда. Ритнах го — не мърда. То излезе един изгнил пън, от онези, дето нощем светят.
— Детето ми разправя, че даскалът им разправял, че такива пънове не знам какви си били. Той им разправял.
— Какво ще им разправя даскалът, аз сам го зная — каза Бръмбара. — Изгнил пън и свети. Помен няма от прасето. Въртя се на поляната, мисля си и си премислям, пък пак почнах да мамя. Ма-амя, ма-амя, мамя, пресъхна ми устата; па се спра. Слушам, слушам, слушам — нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Хайде после през гората, през гората, та чак на Петлова чука.
— Чак на Петлова чука? — пита братът на Петър Маринков.
— Чак горе. И оттам като започнах да мамя: „Гъци-гъци, гъци-гъци, гъци-гъци“ — па се ослушам. Слушам, слушам — нищо няма.
— Брех, мамка му стара — каза Петър Маринков.
