друга, покорни, с натежали от дъжда руна. Напред се точеше пътят, сив и кален, притиснат от два реда канадски тополи, черни и лъскави. Селяните се опитаха да вдигнат крака на вола, но животното се стъписа изплашено. Те го притиснаха до процепа и Бръмбара успя да вдигне крака му. Животното се почувствува безпомощно, притихна и започна да трепере изплашено. Бръмбара надникна и видя, че едната подкова виси върху копитото. Другите почнаха да я въртят, да я извиват, докато я измъкнаха от гвоздея и Петър Маринков я хвърли на пътя. Тя подскочи само веднъж и иззвънтя. Дочула звънтенето, патицата се обади от колата, ослуша се и не получила отговор, отново подвикна.
Овцете вдигнаха мокрите си глави и очите им, изпъкнали и разтворени, търсеха звъна. Те видяха само колата и воловете. Дъждът ги удряше по изпъкналите очи студено и гъсто и животните отново наведоха главите си, защото само тъй можеха да скрият очите си.
Воловете потеглиха и от двете им страни се раздвижиха бавно тополите. Те не виждаха пред себе си, виждаха само дърветата и зад дърветата нивите, където бяха орали.
Мъжете виждаха нивите, без да ги гледат. Те гледаха пред себе си, но някъде в тях се търкаляха и тези ниви, защото ги бяха орали; после зад нивите се извиваше реката и те я виждаха в себе си как се провира синкава и ленива, после от другата страна стърчаха горите на Петлова чука, а още по-нататък бе самата чука с бандерата. Всичко това бе скрито във влагата и мъглите, но селяните проникваха в него и то проникваше в тях, защото животът им бе безкрайно кръстосване през него.
То се търкаляше в тях, вътре, много дълбоко, ту студено, ту синкаво, ту облечено в светлина и трептящо от жега, ту обагрено, ту лятнозелено, търкаляше се, въртеше се и неговият кръговрат беше безшумен и мъжете усещаха капките, които се изстискваха от това въртеливо движение и капеха върху сърцето отмерено и спокойно, и при всеки допир сърцето се свиваше, сетне отпускаше мускулите и пак се свиваше, и пак се отпускаше и това разнасяше по жилите същото трептене и ударите бяха като ехо, което никога не може да бъде попито и което никога не умира, тъй както не умира въртенето на колелетата пред тях и въртенето на земята и слънцето. Но те само усещаха природата на Черказки, макар че я нямаше сега наоколо, защото наоколо бе само мъгдата, стеснила хоризонта и скрила всичко в себе си, онази студена и мокра мъгла, която притиска есенно време земята толкова плътно, че дори звуковете не могат да се чуят, а умират тутакси под нея, сякаш сме ги произнесли в себе си и само за себе си; дори колелетата, изядени и твърди, не можеха да кънтят върху настилката на шосето. Но макар и да не кънтяха, те се търкаляха, търкаляха се едно след друго и едно в друго, премятаха спиците си, търкаляха се, теглени от воловете, а отгоре беше стоката, до върха на ритлите, патицата, извила глава, и жената на Петър Маринков, хваната за ритлите.
Освен всичко това Бръмбара носеше в себе си и своята сръбска свиня с настръхнала четина, едно неспокойно дългокрако животно, наежено и гърбаво. То преораваше всичко със зурлата си, сякаш земята беше създадена за неговата зурла, търсеше корените на всичко, опустошаваше го, изтръгваше корените му, космати и сладки, горчиви и възлести, остри като шила и безвкусни. То ореше всичко и навсякъде, дишаше и ореше със зурлата си, странно мека и хлъзгава.
Мека и хлъзгава!
Страшна зурла!
Този звяр сега въртеше своя четинест свредел в Бръмбара и той виждаше животното, изправено върху тънките си нозе, изгърбено, как души, мига насреща му, движи лениво зурлата си и го гъделичка някъде вътре. Онези до него говореха за други неща, но той не можеше да се сдържи, защото онова там го гъделичкаше, и каза на Петър Маринков:
— Гледа ме и мига, а аз като замахнах, та по зурлата.
— Кое, бе? — не разбра Петър Маринков.
— Прасето — каза Бръмбара. — Прас по зурлата, значи. То има една зурла, половин метър напред стърчи.
— Тъй му се пада!
— Добре, ама като го ударих, аз го ударих в зъба. То има един извит зъб, корените дето кърти с него, пък улучих право в зъба, та си побих ръката.
— Вярно, че то има предни зъби, дето с тях режи корените. Добре че то не ти е прерязало ръката.
— И аз тъй викам: добре, че не ме осакати. Пък като го ритнах после в корема, веднъж го ритнах, ама силно. То и корем няма, коремът му се е залепил на гърбината.
— Затуй е така изгърбено — каза Петър Маринков.
— Жена ми дотича, разписка се, щял съм да го пребия. Тя добре, че се разписка, иначе щях да го пребия.
— Няма загуба — каза братът. — Ще се изяде.
Бръмбара млъкна и тримата дълго време вървяха мълчаливо по пътя. После стигнаха рампата на железопътната линия, бариерата бе спусната, там чакаха половин час, имаше голямо задръстване, братът и Бръмбара отидоха да пазят овцете, а Петър Маринков застана до воловете, за да не се подплашат от влака. Воловете не се подплашиха, но овцете почнаха да се блъскат една в друга, някакво младо конче взе да цвили и се вряза в тъпканицата. Разместиха се каруци, някъде нещо строшиха, един почна да вика с цяло гърло към някого: „Къде гледаш бе, та си не вардиш вола? Щеше да ме изкорми като риба!“ Кучетата, навързани зад каруците, намериха убежище под каруците; макар че и там не беше съвсем спокойно, но все пак имаха малка защита. Влакът отгърмя, потокът се изсипа през прелеза, разля се, загърмяха каруци, някакъв мъж се блъскаше и търсеше нещо загубено, но го отхвърлиха настрани, той постоя малко, после почна да тича, защото конете му бяха останали сами, а насреща им идваше също такъв поток от другата страна на прелеза. Овцете се юрнаха по железопътната линия, сетне възвила из нивите. Бръмбара и братът тичаха подир тях, настигнаха ги и ги възвиха към шосето. Постепенно потокът се успокои, хората спряха да викат, само гдето подканяха конете или воловете. Нашите селяни чуха малко по-късно викове: „Варди се! Варди се!“ — и видяха трима човека да водят един бик. Двама бяха отпред, от двете страни на животното, държеха синджирите така, че да не може то да тръгне нито наляво, нито надясно, а отзад вървеше трети — бикарят. И той стискаше синджир. Трите синджира се събираха в една халка, окачена на муцуната на бика. Тримата бяха гмитровчени и откарваха общинския бик в града. Животното държеше главата си наведена, сякаш ей сега ще се хвърли да боде пътя, дишаше свирепо, но тримата гмитровчени никак не се бояха от него, а стискаха синджирите си и всеки от тях държеше по едно късо дърво в ръката си.
— Откарват го на кланицата — каза Бръмбара. — Не си гледа вече работата. Тъй както го водят тримата, ще излезе касапинът с един чук и право в челото. Аз съм гледал как ги трепят биковете.
Той си спомни как водил веднъж кравата при този бик и почна да разказва и тъй както разказваше, видяха пред себе си града. Възвиха още в началото по една улица, много кална, но тя беше по-пряка и излязоха на пазара.
Пазарът бе задръстен с коли и добитък чак до интизапното управление. Някои бяха дошли много рано, защото добитъкът им бе успял да изпоска сеното, турено до яремите. Петър Маринков видя коли, натъпкани догоре с тикви, толкова много натоварени, че ритлите им се бяха огънали. Тук и там имаше цели планини от тикви, докарани от стопанствата. Край тях спираха камиони и оттам стоварваха още тикви.
Имаше всякакви — черни и лъскави от дъжда, пъпчиви и жълти, имаше длъгнести бели тикви, други кръгли, но едри, едва можеш да ги обхванеш с ръце. Петър Маринков погледна своята кола. Ритлите бяха пълни догоре с тикви, все жълти, тук и там имаше по някоя черна, но съвсем малко. Върху тиквите седеше жена му и стискаше патицата.
— Тиквите никак няма да вървят — каза Бръмбара. — Я виж що тиква е! За сто години не могат да ги изядат свинете.
Петър Маринков се колебаеше дали да разпрегне, зад него напираха и други коли, те също караха тикви и също тъй спираха и се колебаеха дали да разпрягат. Между краката на хората се блъскаха кални и мокри овце, носеше се блеене, никой никого за нищо не питаше.
— На този пазар всички са дошли да продават, но никой не е дошъл да купува — каза Бръмбара. — Да си тръгнем ние, докато е още раничко.
— Тогава защо го правят този пазар, като не купуват? — почна да се сърди братът.
— Защото си е пазар — каза му Бръмбара. — Може да се купува, може и да не се купува. Но трябва да си има пазар.
Тримата постояха, попушиха, после възвиха овцете пак по същия пряк път; след овцете вървяха
