мазето, жена му още целувала нашия. Нашият ял и пил цялата нощ и на другия ден си тръгнал, оставил всичките пушки, а взел само барутника на унгареца, като му казал, че пушките са хубави, но са много, трябва цялата сливенска дивизия да въоръжи с тях, а никой няма да му разреши да въоръжава дивизията и ще му ги вземат още на митницата.
Гамаша разказваше, че този градски ловец знае всичко, на всякакъв лов е ходил, само дето слонове не е трепал. Селяните попитаха дали унгарката е била хубава и дали мъжът й се е бавил много в мазето да точи виното, но Иван не беше съвсем сигурен колко време е точил онзи виното.
И тъй както си разговаряха, нашите ловци пристигнаха в Черказки по тъмно и отидоха право в кръчмата да изпият един котел вино, както се бяха обзаложили. Кръчмата беше задръстена с хора, те се притискаха край масите, пушеха, говореха нещо високо всеки на всеки и затова трудно се разбираше какво говорят.
Докато си говореха, селяните почнаха да се чешат, кръчмарят също почна да се чеше, после настана тишина, те взеха да се гледат един друг и да се питат какво се е случило. Ловците си седяха на своята маса, пиеха си котела с вино и никакво внимание не обръщаха на тревогата на онези.
— Тука е пълно с бълхи — каза един селянин.
— Бълхи са, я ги виж как скачат навсякъде.
— Че откъде се пръкнаха тези бълхи?
— Знам ли ги отгде се пръкнаха! — каза кръчмарят. — Досега една бълха нямаше в кръчмата.
Тогава се обади Иван Гамаша. Той им каза, че бълхите са кучешки, но не са бесни, а само са зли.
— Много зли — каза кръчмарят. — Хапят като кучета.
— Това не може да се търпи — казаха селяните. — Ще трябва да се преобличаме.
Селяните си отидоха да се преоблекат. Иван Гамаша се прибра в къщи, свали си гамашите и ги окачи навън, пред вратата, за да се проветрят и да избягат бълхите от тях. Жена му и децата му спяха, но щом той влезе, се събудиха, наскачаха и почнаха да се чешат.
— Няма спасение — им каза Гамаша. — Бъдете спокойни, това са кучешки бълхи, разлютили са се, но не са бесни.
Цялото село се разбуди, разплакаха се бебета, жени взеха нещо да хокат и да проклинат. Дотук работите все пак бяха поносими, но по едно време, тъй както избиваха бълхите (а бълхите не се предаваха, вряха се навсякъде и скачаха във всички посоки), по селото се понесоха писъци, квичаха свине, кокошки кудкудякаха, врещяха кози, а гъските с гърлените си викове цепеха пространството. Селяните се втурнаха навън. Излезе навън и Гамаша. Отвсякъде се носеха викове, светеха фенери, люлееха се и по едно време почнаха да гърмят пушки.
— Какво има? — попита Гамаша съседа си.
Неговият съсед Гоца Герасков стоеше бос на двора, почесваше се и нещо размишляваше.
— Абе зверове са дошли от гората — каза Гоца Герасков.
— Как тъй са дошли зверове?
— Селото е пълно с всякакви зверове — каза съседът, Разбрали са сигур, че в Черказки няма кучета.
Иван си спомни за бесовицата в угарите, после изтича да си вземе пушката и почна на гърми в тъмнината. От тъмнината запищяха хора, а един викаше, че го били застреляли.
— Стойте! — ревна страшно Гамаша и хвърли пушката. — Никой да не стреля, можем да убием човек!
Но с това работата не се свършваше. Селяните се лутаха, подвикваха си, докато през туй време добитъкът се блъскаше, кравите изпокъсаха синджирите и се юрнаха в тъмнината, овцете разбиха кошарите и всички виждаха някакви сенки да се стрелват край тях или да се промъкват край оградите. Една жена изписка, че я блъснал космат звяр, и докато викаше, си плюеше в пазвата, теглеше си ушите и цъкаше, за да й мине страхът. Пространството се изпълни с ръмжене и с тракане на зъби, някъде нещо скимтеше, чуваше се задъхано дишане. Гоца Герасков не изтрая, взе своята пушка и почна да гърми в тъмното. Той пълнеше и гърмеше право в своята кошара и макар че там притичаха неколцина, за да го спрат, не се предаде, а продължи да гърми, потъна целият в дим, очите му взеха да сълзят. Гамаша, който стоеше в тъмнината, се хвърли срещу него, изби пушката от ръцете му и ръкомахайки, взе да обяснява, че този хаос може да се задръсти с жертви, щом като сме хванали оръжието. Той каза на селяните, че неговият градски ловец, като отишъл за зайци, видял един заек на пътя, вдигнал пушката и гръмнал, но на пътя излязла една кола със селянин, с една жена и дете, а край колата вървяло куче. Тъй както гръмнал, ловецът ударил изведнъж двата вола, селянина, колата, селянката, детето и кучето. Произтекла една работа, фантастическа.
— Но какво да правим тогава? — питаше Гоца Герасков.
— Нещо трябва да направим — каза Гамаша.
— Вярно — казаха другите селяни, които се трупаха наоколо. — Нещо трябва да се направи.
— Да почнем да лаем — каза Гамаша.
— Хайде де! — засмяха се другите селяни.
— Не се смейте — разсърди се Гамаша. — Ако почнем да лаем като кучета, зверовете ще се пръснат веднага.
— Да — обади се един селянин, който в бързината бе облякъл жилетката на жената си. — Нека опитаме пък. Кой може да лае?
— Всички ще лаем — каза Гамаша. — Кой колкото може.
— В края на краищата кой колкото може — каза онзи с женската жилетка. — Стига да свършим работа.
Иван Гамаша се понапъна, прочисти гърлото си и пролая веднъж-дваж. Другите също пролаяха, но това не беше никакъв лай.
— Не е лай това — почна да клати глава Иван. — Туй е само една тютюнджийска кашлица.
Те опитаха пак и полаяха доста време. После млъкнаха и почнаха да се ослушват. Пространството все още бе пълно с ръмжене, край тях преминаваха фантастични сенки, чуваше се шляпане на крака, трещяха челюсти. Изглежда, зверовете никак не се стреснаха от лая на селяните. Онези стояха безпомощни, заслушани в писъците и в рева на добитъка.
И тъй както стояха, замислени над бедствието, те изведнъж усетиха, че стана тихо. Да, те наистина по- скоро усетиха, отколкото да се чули настъпването на тишината. После видяха добитъка, който спокойно тръгна към оборите, и кравите дори се бяха толкова успокоили, че някои от тях вече преживяха. Стадата на гъските с тихо и гръдно боботене се люлееха по улиците. Петлите събираха кокошите стада и виреха гордо глави, а гребените им се поклащаха.
— Що стана? — попитаха селяните.
Иван Гамаша усети лекота в себе си и спокойствие. Нищо като че вече не пъплеше под ризата му.
— Слушайте бе, вас хапе ли ви? — попита той.
— Не ни хапе — казаха селяните.
— И мен не ме хапе — каза Гамаша. — Бълхите май че избягаха.
— Вярно, избягали са.
— Стойте! — сети се Иван, макар че всички стояха. — Знаете ли, че бълхите са нападнали зверовете и ги прогониха от селото.
— Истина — заклатиха глави селяните. — Бълхите са нападнали зверовете. Те хапеха като бесни.
— Те не са бесни — каза Гамаша, — но са зли, защото са кучешки.
Селяните се разотидоха по домовете си. Тръгна си и Иван Гамаша. Той се спря пред вратата и погледна натам, където вечерта бе окачил гамашите да се проветрят. Но там, пред вратата, нямаше нищо, само един гвоздей стърчеше.
Възползван от хаоса, някакъв звяр бе задигнал неговите банатски гамаши.
Информация за текста
© 1965 Йордан Радичков
