3.

На номер 30 на булевард „Дюк“, Дейвид откри дървена врата. Отстрани бяха налепени стикери на фирмите, чиито офиси се намираха на този адрес.

Журналистът огледа рекламите. Най-голямата бе на фирма, продаваща печати по поръчка. Имаше и няколко по-малки — агенция за преводи и емблема с формата на щит на някаква охранителна служба.

Фирмения знак на компания „Финерон“ бе тризъбец, увиснал над трепкащо пламъче. Офисът се намираше на третия етаж.

Дейвид натисна за всеки случай дебелата дървена порта. Бе заключена.

Дейв се потеше обилно. Ако не изглеждаше винаги толкова сериозен и намръщен, можеше да бъде считан за красавец. Долната му челюст мъничко се издаваше напред когато стиснеше зъби, както сега. По слепоочията му се стичаха капки пот. Чувстваше се напрегнат. А някъде вътре в себе си усещаше далечни, но осезателни пристъпи на параноя.

Робинс започна да натиска един от звънците, подредени вдясно от вратата. Върху някои от тях имаше табелки с името на офиса, с който можеше да се говори по домофона. Журналистът се приготви да каже, че е клиент.

Чу се жужене и бравата на дървената врата леко изщрака. Дейвид натисна кръглата месингова дръжка и влезе. Не много самоуверено.

Стълбището бе каменно и мрачно, с високи стъпала и масивен парапет от ковано желязо. Имаше и прашасал стар асансьор с плъзгаща се врата (подобен на клетка), който явно не работеше. Робинс бавно се изкатери до третия етаж като непрекъснато се озърташе.

Офисът на „Финерон“ се намираше в средата, почти срещу стълбището.

Входът бе преграден от солидна метална врата. Нямаше шпионка, а само един стикер, доста по-голям от тези долу.

Дейвид натисна дръжката. Изненада се, когато вратата се отвори.

Робинс влезе и придърпа, но не напълно желязната двер. Имаше малък коридор, в чиито два края имаше тапицирани в кафяво врати. Само една от тях бе черна.

Дейвид предпазливо почука.

Никой не си направи труда да отвори. Робинс потропа отново. Никъде не се виждаше звънец. Такъв имаше отвън до желязната врата.

Дейвид излезе и звънна няколко пъти. Силно и продължително. После пак влезе да види резултата.

Не се появи никой. Нито притеснена секретарка, нито разбуден от следобедната си дрямка шеф, нито приказлив и мазен продавач. Травис изгледа злобно черната врата срещу него и натисна бравата. Тя изщрака и вратата се отвори.

Стаята бе празна и гола. Имаше тъмнозелен мокет, почти черен от мръсотия. В единия ъгъл стоеше прашасало бюро, върху което нямаше нито компютър, нито лист хартия, нито дори кламер. За бюрото имаше огромен стол, наподобяващ трон. Облегалките му бяха изваяни във формата на лъвски лапи. В офиса миришеше на старо дърво от мебелите и на мръсно от стария линолеум, с който бе покрит пода.

Дейвид заразглежда усърдно, да не би все пак да изтърве нещо.

Тогава откъм бюрото нещо иззвъня. Дейв се ослуша и се приближи. Тъй като отгоре нямаше нищо явно идваше някъде отвътре и звучеше глухо. Следващия път мелодията бе по къса с един тон.

В главата на Дейвид започнаха да прииждат различни мисли.

„Някой е забравил скапан стар мобилен с монофонична мелодия и сега звъни от чекмеджето. Също като в Матрицата.“

Звъна пак се чу. Бе още по-кратък.

„Да ама аз не съм Нео. И Киану Рийвс не съм. Да вдигна ли телефона?“

Отново същата мелодия. Отново по-къса с един тон.

Мисълта, която дойде в главата на Дейвид беше кратка.

„Обратно броене. Скапания телефон бипка все едно брои нещо. Наобратно. Като бо…“

Журналистът се метна към вратата с плонж.

Последно позвъняване. Само с едно кратко „Бип“.

И тогава бюрото избухна.

4.

Мобилният „Ериксон“ на главния редактор Джон Дай изписука. Редакторът погледна камерата си на мобилния за да види с кой говори. Нямаше видеовръзка. Джон долепи слушалката до ухо.

Гласът бе на най-добрият му журналист — Дейв Робинс. Беше дрезгав и надебелял, думите се чуваха някак завалено.

— Да.

— Шефе, искам да си ’зема неплатен за един месец.

Лий се замисли за момент, после уточни:

— Става. Само, че след като ми донесеш статия за видеотелефоните.

— Не. Аз не мо’а. Метни ги на някой друг.

— Дейвид, ако до три дни не ми донесеш материала за клетъчните, ти обещавам един наистина дълъг, неплатен отпуск.

Отсреща връзката прекъсна внезапно.

— Да ти го начукам! — каза Дейвид в онемялата слушалка.

Робинс и приятелят му Стенли Кост седяха в луксозния бар „Уошингтън“ и се наливаха.

Дейвид огледа множеството стъклени маси и хората, насядали около тях. Заприличаха му на добре подредени детски играчки.

Робинс изломоти:

— Докъде бях стигнал?

Дъглас преглътна малко водка от ниската кръгла чаша пред него. Гледаше някак мошенически с пиянски присвитите си очички. Кост беше дребен, слаб, оплешивявящ и хитър. Подвижен тип, който постоянно пътуваше нанякъде. Винаги се обличаше свръх модерно. Даже на родната си майка не казваше какво работи. Един от малцината, на които Дейвид се опитваше да се доверява, въпреки слабите си пристъпи на параноя, когато правеше журналистическо разследване. Стенли носеше светлосива бейзболна шапка. На козирката и бе нарисувано червено драконче.

— Влязъл си в някакъв празен прашасал апартамент. — поднови разговора Стенли.

— Да. Така беше.

— И после?

— После зазвъня телефонът.

— Твоя телефон?

— Не. Там имаше телефон.

— Аха. Стационарен или мобилен?

— Звучеше като мобилен.

Стенли въздъхна.

— Добре. Значи си влязъл в чужд апартамент, в който са ти звъняли на чужд телефон.

— Да. Нещо такова.

— Тогава защо всичките ти дрехи бяха на парцали? Би ли те някой?

— Не. Чакай да ти кажа…

— Да де, слушам те. Да не ти звъннаха по нарочно оставен телефон да ти кажат, че идват да те бият?

— Никой не ме е бил. Телефонът започна да брои.

— Аха. Ама на глас ли, или имаше нещо като таймер.

— Таймер имаше.

— Това е добре. — отбеляза Кост. — И моят телефон има.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×