Във внезапната тишина гласът на Патриция прозвуча ясно и отчетливо.
— Някой знае ли изобщо нещо за Чингиз Коен? И някой може ли да ни обясни, защо преди да потегли от столицата си, той и хората му са отвлекли безобиден менестрел от нашето посолство там? Взривни вещества… да, съвсем във варварския дух… но за какво им е менестрел? Някой ще ми каже ли?
Толкова близо до Кори Селести вятърът направо хапеше. Средищната планина на света, която отдалеч приличаше на игла, се оказа дива зъбата каскада от върхове, катерещи се един върху друг. Централното възвишение се губеше в мъгла от снежни кристалчета, но преди това се точеше много километри нагоре. Слънцето искреше по снега. Неколцина престарели мъже се гушеха около огъня.
— Дано е прав за оная стълба от светлина — обади се Уили Момъка.
— Големи загубеняци ще излезем, ако я няма.
— Нали беше прав за грамаданския морж? — напомни
Тръкъл Простака.
— Туй пък кога беше?
— Не помниш ли как минахме по леда? И той кресна: „Внимавайте! Ей сегинка ще ни връхлети грамадански морж!“
— Да, бе.
Уили погледна към каменното острие. Вече усещаше въздуха по-разреден, а цветовете — по-наситени, все му се струваше, че пресегне ли се, ще пипне небето.
— Ей, някой знае ли нещо за клозет на върха?
— А, задължително си е да има — успокои го Калеб Изкормвача. — Ъхъ, май съм чувал нещо подобно. Божествената тоалетна.
— К’во?
Всички се обърнаха към някаква купчина кожи на колела. Ако човек знаеше какво вижда, гледката се превръщаше в овехтяла инвалидна количка, качена върху плъзгачи и покрита с парцаливи одеяла и животински кожи. Чифт очички се блещеха със зверска подозрителност изпод купчината.
А зад облегалката на количката беше вързано буренце.
— Май е време да му стоплим кашата.
— К’во?
— ПРОСТО ЩЕ ТИ ПРЕТОПЛИМ КАШАТА, ХАМИШ!
— Пак ли от скапания морж?
— ДА!
— К’во?
Всички те бяха старци. Привичните разговори състояха от еднообразни оплаквания за краката, коремите и гърбовете. Движеха се бавно. Но у тях имаше нещо. В очите им.
Очите им казваха, че за което място се сетите, вече са били там. Каквото и да ви хрумне, вече са го правили, най-често повече от веднъж. Ама никога, никъде, за нищо на света не купували местни сувенири. И наистина знаят що е то страх. Онова, което сполетява другите хора.
— Ех, и Дъртия Винсент да беше тук… — обади се Калеб, ръчкайки безцелно огъня.
— Свърши се с него и толкоз — сопна се Тръкъл Простака. — А уж се разбрахме да няма повече такива глупашки приказки.
— Да, ама какъв край само… богове, дано не ми се случи! Да си отидеш тъй… никой не го заслужава…
— Е, вярно си е — съгласи се Тръкъл.
