— Свестен тип беше. Понесе всичко, дето светът стовари по него.
— Добре, де!
— А накрая да се задави с…
— Всички знаем! Я да си затваряш плювалника!
— Вечерята е готова — съобщи Калеб и измъкна от жаравата димящо мазно парче. — Някой иска ли вкусничка моржова пържолка? Ти искаш ли, бе, господин Хубавелко?
Обърнаха глави към една фигура с несъмнено човешки вид, подпряна на близката скала. Не се виждаше много от нея заради омотаните въжета, но личаха ярките пъстри дрехи. А тук не им беше мястото. На тази земя подхождаха кожените одежди.
Уили Момъка отиде при пъстрата фигура.
— Ще ти извадим парцала от устата, ако обещаеш да не кряскаш. Опулените очи зашариха трескаво, после главата със запушената уста кимна.
— Тъй бива. Тогаз си яж вкусничката моржова… ъ-ъ, буца лой — подкани Уили Момъка и извади парцала.
— Как смеете да ме завлечете чак до… — подхвана менестрелът.
— Виж сега — натърти Уили Момъка, — на никого от нас не му е кеф да те праска зад ухото, като те прихване, ясно? Дръж се прилично.
— Прилично ли?! След като ме отвлякохте…
Уили Момъка натика парцала обратно в устата му.
— Ама че си кльощаво нищожество — промърмори на гневните очи. — Дори си нямаш лира. Що за бард си ти, като си нямаш лира? Носиш само тая малка дървена издутина. Що за глупост…
— Нарича се лютня — подвикна Калеб, чиято уста бе натъпкана с моржова мръвка.
— К’во?
— НАРИЧА СЕ ЛЮТНЯ, ХАМИШ!
— Вярно, много лют си бях навремето!
— Не, бе, тя е, за да пееш засукани песнички на дамите — обясни Калеб. — За… цветенца и таквиз ми ти работи. Романтика.
Ордата познаваше тази дума, макар че обозначените от нея занимания все си оставаха извън техния изпъстрен със случки живот.
— Направо да се смаеш какви неща правят тия песнички с дамите — добави Калеб.
— Е, аз като бях млад — подхвана Тръкъл, — който искаше да улови погледа на някое момиче, трябваше да отреже оная работа на най-злия си враг и да я поднесе на момичето.
— К’во?
— КАЗАХ, ЧЕ ТРЯБВАШЕ ДА ОТРЕЖЕШ ОНАЯ РАБОТА НА НАЙ-ЗЛИЯ СИ ВРАГ И ДА Я ПОДНЕСЕШ НА МОМИЧЕТО!
— Тъй си е, романтиката е самата прелест — веднага се съгласи Хамиш.
— И какво измисляше, ако си нямаш най-зъл враг? — усъмни се Уили Момъка.
— А бе, ти опитай да отрежеш оная работа на някого и ето ти го най-злия враг — отвърна Тръкъл.
— Напоследък май взеха да поднасят цветя — замислено сподели Калеб. Тръкъл изгледа шаващия непокорен свирач на лютня.
— Хич не знам какво се въртеше в главата на шефа, като помъкна и тоя с нас. Та като стана дума за него — той къде е?
