— На практика е невъзможно — обобщи Ринсуинд.
А на място, което не се вижда на нито една карта, безсмъртният Мазда, носителят на огъня, лежеше върху вечната си скала. Паметта започва да подвежда след първите десет хилядолетия и той не беше особено уверен какво се случи. Някакви старци на коне се спуснаха вихрено от небето. Разсякоха оковите му, напоиха го и един по един стиснаха съсухрената му десница.
После препуснаха обратно към звездите още по-стремително.
Мазда се намести във вдлъбнатината, която тялото му бе отпечатало в скалата през вековете. Не беше наясно що за мъже го посетиха, нито защо дойдоха, нито от какво се бяха развеселили толкова. Всъщност беше убеден само в две неща. Наближаваше утрото.
А в дясната си ръка стискаше дръжката на извънредно острия меч, който старците му оставиха.
И със зазоряването вече чуваше все по-наблизо размаха на орловите криле. Сега щеше да се позабавлява.
В реда на нещата е онези, които спасят света от сигурна гибел, често да не бъдат кой знае как възнаградени. Сигурната гибел не се е състояла и хората не са сигурни доколко сигурна е била тя, затова малко се стискат, опре ли до по-съществени награди от потупване по рамото.
„Хвърчилото“ бе кацнало възгрубичко върху набраздената повърхност на река Анкх. И както се случва с безпризорни вещи, които май не принадлежат никому, скоро стана поделена собственост между мнозина.
А Леонард се захвана да изтърпи наказанието за своето високомерие. Жречеството на Анкх-Морпорк горещо одобряваше случката. Така се поддържа набожност у паството.
Затова лорд Ветинари се изненада, когато получи спешно известие само три седмици след описаните събития. Проби си път през тълпата и стигна до Храма на малките богове.
— Какво става тук? — остро попита свещениците, които надничаха през входа.
— Но това е… богохулство! — възкликна Хюнон Ридкъли.
— Защо? Какво е нарисувал?
— Проблемът не е в нарисуваното, милорд. Картините му са… изумителни. Но той ги завърши!
Когато виелиците забушуваха в планината, снегът мъждукаше в червено. Така беше през цялата зима, а когато задухаха пролетните ветрове, рубините заискриха под слънчевите лъчи. Никой не помни певеца. Песента остава.
Информация за текста
© 2001 Тери Пратчет
© Владимир Зарков, превод от английски
Terry Pratchett
Last Hero, 2001
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://www.chitanka.info/lib/text/1801]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:50
1
В сравнение с, да речем, Републиканските пчели, които предпочитат да заседават, вместо да се роят, и имат навика да се застояват в кошера, където гласуват за по-големи дажби мед.
2
Тоест на всички магьосници, които признаваха Архиканцлер Ридкъли и биха се оставили той да ги предвожда.
