Въпреки полученото образование лорд Ветинари имаше ум на инженер. Искаш ли да отвориш нещо, намираш подходящата точка и прилагаш минимално необходимото количество енергия, за да постигнеш целта си. Случва се точката да е между две ребра и тогава силата се прилага чрез кинжал, а ако е между две воюващи страни — чрез армия, но важното е да откриеш слабото място, което като ключ ще ти отвори всичко останало. — Значи в момента си професор по жестока и стъписваща география, но без заплата? — отправи въпрос към фигурата, доведена и настанена пред него.
Магьосникът, известен под името Ринсуинд, кимна полека, опасявайки се, че признанието може да му навлече неприятности.
— Ъ-ъ… да?
— И си бил в земите около Главината?
— Ъ-ъ… да?
— Можеш ли да опишеш местността?
— Ъ-ъ…
— Как изглеждаха онези земи? — помогна му Патрицият.
— Ъ-ъ… неясни заради скоростта, сър. Тогава ме преследваха едни хора.
— Нима? И каква беше причината за това?
Ринсуинд се вторачи потресен в него.
— О, сър, аз никога не спирам да науча защо са ме подгонили. И никога не се озъртам. Би било голяма глупост.
Лорд Ветинари стисна носа си с два пръста.
— Моля те, просто ми кажи какво знаеш за Коен — промълви с досада.
— За него ли, сър? Най-обикновен герой, който не умира. Всъщност не е особено схватлив, но не му личи, защото е неимоверно коварен и лукав.
— Негов приятел ли си?
— Ами срещали сме се два-три пъти и не ме уби. Като гледам, това се брои за „да“.
— А какво би казал за старците, които са около него?
— О, не са старци… да, де, старци са… но… такова, де… те са неговата Сребърна орда, сър.
— Те ли са Сребърната орда? Други няма ли?
— Така е, сър.
— Но аз останах с впечатлението, че Сребърната орда е завладяла цялата Ахатова империя!
— Вярно е, сър. Те бяха. — Ринсуинд поклати глава. — Сър, знам колко не е за вярване. Но не сте ги виждал как се бият. Те са опитни. И най-важното е… за Коен, де… че той е заразен.
— Да не искаш да кажеш, че разнася епидемии?
— По-скоро душевно заболяване, сър. Или магия. Смахнат е като невестулка, обаче… като се позавъртят наблизо, хората вече виждат света с неговите очи. На едро и простичко. И искат да участват.
Лорд Ветинари се загледа в ноктите си.
— Но аз съм осведомен, че онези мъже са се укротили, че вече са невъобразимо богати и могъщи. Нали точно към това се стремят героите? Да смажат троновете в света под сандалите си, както се е изразил поетът?
— Да, сър.
— Тогава какво са намислили? Последно хвърляне на заровете? Но защо?
