на „Богатир“ с вечерния катер:

— Имам още една работа, отец Алексей, в щаба на бригадата. На Даниил Плазовски, само на него можете да кажете под секрет, че вече съм подал рапорт за напускане на „Богатир“.

— За напускане… и накъде, мичмане?

— На вашия „Рюрик“…

Най-напред Панафидин навести в канцеларията на щаба своя съученик, също мичман, Игор Житецки, зает с усилено прошнуроване на входящи— изходящи. Всеки човек в Русия е ковач на своето щастие и всеки изковава щастието си както може. Още като гардемарин1 в Морското училище, в розовите си сънища Житецки бе избрал кариерата си — служба на брега, по-далеч от корабите и по-близо до началството, без люлеене и повръщане по кьошетата, без кошмарни аварии и нощни премеждия на мостика.

— Какво има? — попита той Панафидин, като удари с точен жест синия щемпел „Секретно“ върху един канцеларски документ.

Мичманът отвори дума за своя рапорт.

— Зная — прекъсна го Житецки. — Твоят рапорт е при Райценщайн… Значи реши да вървиш на таран?

— Нямам изход, Стеман ще ме изяде жив. Откъм рейда удариха четири пъти склянка: смяна на вахтата.

— Серьожа, не си мисли, че на „Рюрик“ ще ти бъде по-леко…

Но солидарността от времето на учението още оставаше в сила между бившите гардемарини и затова Житецки преподаде на Панафидин кратък урок как по-правилно да се държи с Райценщайн:

— По-малко лирика. При разговора гледай лявото му око. Щом адмиралът почне да го задрайва като илюминатор пред буря, веднага вдигай котва… Пълен ход!

Райценщайн седеше зад бюрото — плешив, а огромната му брада сякаш бе лопата, като на Кузма Минин. Ресните на еполетите му, потъмнели от морската влага, висяха на хилавите му рамене като разтопени висулки от напечен под слънцето покрив. Всичко бе останало в миналото, но 6140 рубли заплата здраво бяха приковали Николай Карлович към тези проклети крайцери и ако не бяха пустите му пари, отдавна щеше да плюе върху цялата мръсна екзотика на далекоизточните покрайнини…

Започна разговора с въпрос:

— И къде да ви пратя… на кученце ли? Тъкмо вчера лекарите изписаха на мичман Глазенап от миноносец № 207 очила с такъв диоптър, че той… еее, бъкел не вижда.

Панафидин обясни причината за молбата си:

— Дядо ми е плавал още под платната на клипера „Рюрик“, моят баща е служил на парната фрегата „Рюрик“. Семейната традиция ме задължава да служа под такъв корабен флаг, който се е развявал и над главите на моите предци. Не е ли така?

Това бе „лириката“, от която го предпазваше Житецки. Но лявото око на адмирала беше широко ококорено, внушавайки доверие.

— Похвално, мичман… еее, даже много. Но аз — продължаваше той, като „екаше“ отново — мога да бъда благосклонен към вашите желания, само в случай че ми доложите честно за вашите несъгласия с Александър Фьодорович Стеман.

— Той настоява да оставя моето виолончело на брега. Но преценете сам — къде да го оставя? Да не би в гардероба на гарата? Той не може да разбере това. А между другото инструментът е много ценен. Повярвайте ми, така е… Когато посещавах занятия в консерваторията, професор Вержбилович откри, че моето виолончело е изработка на Джузепе Гуарнери. Потвърди го и Брандуков…

Клепачът върху окото на Райценщайн леко трепна.

— Стеман е прав! На боен крайцер всякакви дървени материали са пожароопасни. И в края на краищата при вас на „Богатир“ е пълно с дървеници, които могат да си направят от вашето виолончело чудесно разбойническо свърталище… Откъде имате „Гуарнери“, мичман?

— Наследено е от семейството на адмирал Пешчуров.

— Дъщеря му случайно не е ли жена на адмирал Керн?

— Тъй вярно. София Алексеевна.

— Еее…

И тогава мичманът забеляза, че Райценщайн започна да „задрайва“ едното си око. Само че не лявото, а дясното (за което Житецки не беше го предупредил). Какво да прави в такъв случай? Панафидин реши, че сигналът за приближаващия щорм не се отнася за него.

— Защо не обичате командира си?

— Самият Александър Фьодорович не ме обича.

— А за какво му е да обича офицер с музикално образование? За него е важно как служиш. Ако всяко мичманче започне да си избира корабите по съображения, чужди на служебното старание, в какво ще се превърне тогава флотът на нашия господар император… А?

Всичко бе ясно. В канцеларията Житецки преписваше на белова с калиграфски почерк една служебна справка и само по вида на своя съученик се досети за печалната съдба на неговия рапорт.

— Е, и какво? — каза той на Панафидин. — Ако знаеш само колко съм тичал, докато заслужа правото да седя зад това бюро… Поне война да има по- скоро!

— Каква ти война? Чети вестниците. В Петербург всичките ни дипломати са се изпотрепали да се борят за мир с Япония.

— Че на дипломатите за тази борба им плащат повече, отколкото на Иван Поддубни. А ако ние, офицерите, се противопоставяме на войната, това е все едно да печем кокошката, която ни снася златни яйца…

Белите крайцери смътно се мержелееха в лилавия здрач. Корабите подобно на върли клюкари разговаряха помежду си с къси и дълги проблясъци на сигналните прожектори. Стерилно-празничната окраска на крайцерите накара Панафидин да си спомни визитата на англичаните — техните крайцери бяха мръсносиви, даже занемарени, но затова пък на далечно разстояние се сливаха с морския хоризонт. Говореше се, че адмирал Хейхатиро Того вече е започнал да пребоядисва японските кораби в същия цвят… Като потрепера зиморничаво, мичман Панафидин бутна вратата на ресторанта, който привечер се изпълваше с гуляйджийски шум. Една доста едра певица с напудрена синина под окото вече репетираше част от нощния си репертоар:

Обича татко мама, обича мама татко; той — вечните сто грама, тя — гренадирче сладко.2

Панафидин махна с ръка на китаеца Ван Сю:

— Чашка шартрьоз. Пълна. И по-бързо!

Като изпи ликьора, отиде до телефона в портиерната:

— Госпожице, ако обичате, номер триста двадесет и осем, дома на доктор Парчевски… статски съветник.

— Свързвам — отговори телефонистката от пощенската станция.

Примижал от удоволствие, мичманът ясно си представяше как в този миг в просторната квартира се отварят една след Друга белите врати на стаите и преминавайки през анфиладата им, към телефона бърза… ТЯ! Хищните черни дракони върху полите на жълтия японски халат се движат заедно с нея, оживели, страшни, почти отвратителни, и от този очарователен ужас ТЯ е още по-сладка, още по-недостъпна, още по-желана.

— На телефона е Вия — прозвуча в телефонната слушалка.

Само няколко думи, но и от тях човек може да полудее! Дълбоко развълнуван, мичманът мълчеше и тогава Виечка започна да кокетничи:

— Кой е… Жорж? Е, но престанете най-сетне. Познах ви — лейтенант Пел, вие ли сте? Стига сте си правили шеги с мене. Досетих се: мичман Игор Житецки… това сте вие?

Панафидин окачи слушалката върху вилката. Сред многото имена на свои поклонници божествената Виечка не изрече само неговото име… Е, добре. В събота ще я види пак.

Той ще я покори с чудесното си пицикато!

Колкото и да е чудно, на корабите почти не възникваха лични или политически караници между офицерите. Каюткомпанията с нейния формиран върху вековни традиции бит от само себе си нивелираше разногласията и навиците на хора, различни по възгледи, чин и възраст. По-висшестоящите офицери биваха подлагани на всеобщ бойкот, ако се осмеляха да предявят претенции за превъзходство над младшите.

Единствен старши тук е старшият офицер!

Като посещаваше братовчед си Даниил Плазовски и навестяваше рюриковския свещеник за размяна на лекции, мичман Панафидин отдавна беше станал свой човек в каюткомпанията на „Рюрик“, украсена с огромна клетка за птици, които образуваха едно сладкопойно семейство. Старши офицер на „Рюрик“ беше Николай Николаевич Хлодовски. Много неща у този лейтенант с пушкиновски бакенбарди изглеждаха загадъчни. Хлодовски още не беше оздравял след дуел заради една вдовица… Панафидин каза на своя роднина: — Вероятно заради този дуел е заседнал в лейтенантския чин… Какво мислиш, Даня?

Плазовски въртеше с пръсти шнурчето на пенснето си.

— Николай Николаевич е… заточеник! Не ти ли е ясно? Е, нали има хора, които биват изпращани на заточение в мразовитата Якутия или на Сахалин, а Хлодовски е заточен на крайцерите във Владивосток.

— Господи, че за какво?

— Той би трябвало да седи в някой кабинет на Адмиралтейството, мислейки за съдбите на флота, а го държат на „Рюрик“, за да не пречи на завистниците да мислят другояче. Той е роден теоретик на ескадрения бой, който след някоя и друга година би могъл да замени Степан Осипович Макаров… Ти се вглеждай внимателно в него, това е трагична личност!

— Нима?

— Да, да. Именно трагична…

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×