придружавах до Шанхай…

— До Шанхай от Осака? — попита капитанът втори ранг.

— Тъй вярно.

— А как попаднахте там?…

Панафидин разказа накратко своите патила и капитанът втори ранг, явно заинтригуван, протегна ръка на мичмана:

— Беклемишев Михаил Николаевич, имам чест… във Владивосток командувам подводните лодки, които докарах сам от Петербург върху железопътни платформи. Да върви по дяволите този Шанхай… Седнете, мичман. Да си поговорим.

Да се разговаря с Беклемишев, беше истинско удоволствие. Той се оказа човек с висока култура, технически грамотен, в крак с последните постижения на науката. Михаил Николаевич бе фанатик на подводното плаване, като смяташе, че бъдещето на морските войни ще е в удара изпод водата. Панафидин поговори двадесетина минути с капитана втори ранг и самият пламна от желание да се гмурне в непознати гибелни бездни. В отговор на нерадостния му разказ за митарствата с крайцерите Беклемишев изрази съчувствие:

— Да, това е тежко, тежко е… съгласен съм. Хайде да направим така. — Той изтегли от джоба си златен часовник, щракна с капачето. — Зиночка, ти искаше да направиш воаяж по магазините и това е много мило от твоя страна. А докато ти си заета с дамски занимания, ние със Сергей Николаевич ще направим една увлекателна разходка…

Разходката завърши на транспорта „Шилка“, около който се полюляваха 13 подводници: „Скат“, „Форел“, „Налим“, „Сом“, „Палтус“ и други; гледани от високо, те приличаха по нещо на големи галоши. Будеха тревога поставените навсякъде бидони с бензин и върху тях — зловещи надписи: „Една цигара е твоята смърт!“

— Няма да крия от вас — рече Беклемишев, — че на офицерската публика й се гади от моите подводни лодки като от истинско рициново масло. Всички са съгласни и на дълбачка да плават, само да не виждат тези железни ковчези, които честичко потъват, горят и експлодират… Но затова пък при нас е пълно с вакантни места!

— Аз съм съгласен! Да потъвам. Да горя. Да експлодирам.

— Това е чудесно.

Докато работата се протакаше, Панафидин се настаняваше в различни стаи на общежитието при Морското събрание, където обитаваха неспокойни флотски офицери, загубили корабите си и чакащи вакантни места. Разграбваха всякакви длъжности, бяха съгласни да отидат даже и на пристанищни буксири, за да теглят по рейда шлеповете с пясък и камъни… Новината, че Панафидин е позволил на капитан втори ранг Беклемишев да го подмами, посрещнаха без завист:

— Тук не се знае и върху водата как да се задържи човек, а вие отивате под водата. Че нали на „Шилка“ при Беклемишев са се събрали все непоправими — нещо подобно на клуб за самоубийци… После ще съжалявате!

На мичмана всичко му омръзна. Реши да се разходи. Сложи чиста якичка, с дълги краища. Закачи си кортика. Взе ръкавиците.

— Не знаете ли какво има днес, в Морското събрание?

— Лекции няма никакви — отговори му съседът. — Библиотеката е отворена. Е, и ресторантът, както винаги!

В библиотеката на Морското събрание той прегледа последните броеве на вестниците, без да намери в тях нещо особено, освен това, че южната част на Сахалин се отстъпва на японците, а Вите, който при преговорите бе направил тази отстъпка на японците, получава титлата граф. Е, какво пък! Имало е княз Потьомкин-Таврически, имало е Суворов-Римникски, имало е княз Кутузов-Смоленски, а сега са ощастливили руския народ с появяването на „граф Полусахалински“.

— Смешно ми е — без смях каза мичманът.

Пред матроса инвалид, служител на библиотеката, Панафидин пусна върху подноса една рубла и матросът му се поклони:

— Благодаря, ваше благородие. Нали трябва да се яде…

Мичманът се упъти към ресторанта и на вратата се сблъска почти лице в лице с Игор Житецки, който го лъхна с миризма на лориган, а идеалният път в прическата му лъщеше от превъзходен брилянтин.

Приятелят от гардемаринските години широко разпери ръце:

— О, Серьожа! Колко се радвам, драги!

Панафидин от учудване даже направи крачка назад:

— Ти? А пък аз те търсих, Игор.

— Къде?

— Из цяла Япония, сред пленниците от ескадрата на Рожественски. Но не те намерих… Кладо също не се намери.

— А аз не съм и бил на ескадрата — спокойно отговори Житецки. — Да не съм такъв глупак, че да се замесвам в тази авантюра? Николай Лаврентиевич също не вярваше в успеха на Зиновий.

— Но нали заминахте за ескадрата на Рожественски.

— Какво от това! Важното беше да се замине… Защо да стоя тук, в тази дупка? А в Питер животът клокочи. Такива перспективи… вълнуващи! Точно сега, когато от флота са останали счупени грънци, кой друг, ако не ние, младите, трябва да правим кариера? Та нали вече е ясно: старците се изложиха при Цушима, на мястото на тези архивни глупаци идва ново поколение…

Чак сега Панафидин забеляза лейтенантските еполети върху раменете на Житецки, а на гърдите на приятеля му редом със „Станислав“ блестеше с емайла си и орденът „Владимир“ (наистина — без мечове).

— За какво? — попита той, като чукна ордена с нокът.

Житецки се престори на наивен юноша:

— Не ги дават напразно. Вършили сме за победата всичко, което можехме. Не могат всички да стрелят с оръдия… Е, добре. За това после. Ти насам ли си? — Той посочи ресторантския салон. — Тогава пак ще се видим…

Панафидин седна в ъгъла на ресторанта пред бутилка коняк. Старата обида клокочеше в душата му. Усещаше я почти физически. Разбира се, няма смисъл да завижда, но… „Вече е лейтенант!“

„Хайде стига — каза си той, изпивайки до дъно две чашки една след друга. — Да вървят по дяволите всички! Ще се погмуркам с подводниците половин годинка, и ще заслужа лейтенантски еполети… честно!“

В ресторанта се върна Житецки и минавайки покрай него, с приятелска сърдечност сложи ръка на раменете му:

— А ти защо стоиш в ъгъла? Да вървим на нашата маса. Там имам моя компания. Събрани са полезни хора… и за тебе също.

Панафидин напълни догоре трета чашка.

— Игор, за какво си се върнал във Владивосток?

— А ти не се ли досещаш, приятелю?

— Да си призная, не.

— Дойдох да пращам сватове за Вия Францевна. Можеш да смяташ, че вече си получил покана за нашата сватба…

Конякът глухо шумеше в главата на мичмана.

— Поздравявам те… зестрата е богата, нали?

Върху лицето на Житецки се появи гримаса на отвращение:

— Работата не е в парите и ти добре ме познаваш. Въпросът опира до чувствата, а Вия отдавна ги изпитва към мене.

— А ти?

— Какво аз?

— Изпитваш ли ги?

— Безусловно. Чувствата са проверени. И от времето. И от разстоянията. Е, хайде, хайде — задърпа той. Панафидин към своята маса. — Тук са свои хора. Ето, виждаш ли, тук е и капитан първи ранг Селишчев от отдел „Личен състав“. Ако имаш затруднения с назначаването, сега на чашка ще обсъдим всичко…

В лицето на споменатия Селишчев мичманът разпозна онзи тип, който енергично и „здравомислещо“ наостряше щабните моливи.

— Върви — каза той на Житецки. — После ще дойда…

Конякът като че ли покриваше с електрически убождания тялото му. През шума от гласове той улавяше тенора на Житецки:

— Господа! В Русия всеки индивид е ковач на своето щастие. Ако вие искате да имате успех в живота, постарайте се предварително да си изберете добри родители, за да можете още в ембрионално състояние да усетите цялата прелест на бъдещото битие…

— Браво, Житецки, браво! — подкрепи го Селишчев.

Панафидин рязко се надигна от масата. По права линия, без да свива никъде, мичманът тръгна за таран на тази компания от смеещи се негодници и устремен към целта, почти сладостно потръпваше от справедлива ярост…

— Сваляй! — заповяда той на Житецки, като се приближи до него.

— Какво да сваля?

— Ето всичко това — и еполетите, и ордените.

Край масата настъпи тишина. Ресторантът също, притихна. Почувствувал всеобщото внимание, Панафидин вече не говореше, а крещеше:

— Отговори! Защо всички честни хора по време на война са винаги много зле и защо на подлеците във войната винаги им е добре?

Лицето на Житецки посивя, стана почти като гипс.

— Е, виждаш ли — опита се да го обърне на шега. — Това вече не е благородно флотско „джаф“, а по-скоро най-обикновено „грух-грух“.

Панафидин се вкопчи в ордените му и ги откъсна.

— Мерзавец, подлец… ти ли трябва да ги носиш? Там, далеч оттук, загинаха хиляди… и даже кръст нямат на гробовете! Само вълни… единствени вълните…

… Сутринта един непознат лейтенант с голяма бенка на бузата събуди Панафидин:

— Безпокоя ви по настояване на Игор Петрович. Очевидно на мене ми предстои да бъда негов секундант и аз ви моля, господин Панафидин, да се

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×