това! — изкрещя той на двойката журналисти от телевизионните новини. Те веднага бяха започнали да снимат. Всичко ставаше светкавично бързо, въпреки визуално бавните движения, които като че ли продължаваха с минути. Хвърли поглед към Еми, която сега стоеше вцепенена от ужас, облегната на стената и забила поглед в своята сестра. Дюит вдигна ръка като полицай, регулировчик на движение. Казваше: „Не мърдай“.
Джулия погледна съпруга си и после Анна. Той никога не беше ставал свидетел на такъв ужас у своята жена.
Лъмбровски изкрещя още неща, които трябваше да направи Милър, размахвайки пистолета си, насочен към него, подобно палка на небрежен полицай. Милър му изкрещя нещо в отговор, но думите му бяха неразбираеми. Дюит беше съдебен криминалист, не ченге, но беше много добре запознат с полицейските похвати и знаеше, че Лъмбровски го държи не както трябва.
— Лъмбровски, дръпни се — каза Дюит с максимално възможен спокоен тон. — Остави му пространство.
— Хвърли го! — извика му и Милър, като че ли добавяйки второ искане към него. С видимо напрежение на мускулите домъкна накрая Джулия Дюит в ъгъла на коридора. Зад него имаше уголемена снимка на Монтерей от края на XIX век. Облегна се на нея.
Къде, по дяволите, бяха другите от охраната? Ярката светлина на камерата хвърляше дълги сенки. Като че ли подът отдолу се движеше.
Лъмбровски накрая отстъпи.
— Добре — каза той и хвърли пистолета на пода. — Сега спокойно! — Пистолетът спря на няколко инча от краката на Дюит. Лъмбровски заобиколи и мина от лявата страна на Дюит, заставайки така, че Милър да се завърти надясно към него. С това движение Милър разкри лявата си страна към Дюит, защото искаше да не сваля вниманието си от порязания детектив, който продължаваше да напредва бавно и безразсъдно към него.
Лъмбровски хвърли възбуден поглед към Дюит. „Застреляй копелето!“ — казваше изражението му. Беше подхвърлил оръжието умишлено. Дюит погледна към него на пода.
— Стоп! — изкрещя Милър на детектива, но точно в този момент Лъмбровски тръгна решително и злокобно към него.
— Ей! Не го притискай!
Милър дръпна силно главата на Джулия за косата, изпъвайки шията й, и допря стъклото до нея в знак на последна заплаха. Джулия обезумя и почти изпадна в лудост. Това беше неговата Джулия, Джулия, която винаги беше силна. Дюит чу ужасяващия хрип на отворената за въздух уста, който го сряза през корема, когато стъклото се вряза в шията. Милър веднага хвърли ръце нагоре във въздуха със смесено изражение на предаване и задоволство. Стъклото се строши на каменния под, наоколо се разхвърчаха разбити парченца.
— Невъоръжен съм — обяви гордо Милър.
Съвършеното тяло на Джулия се отпусна, залитна напред и рухна като окървавена купчина човешка плът в краката на Милър. Гърлото й беше дълбоко прерязано.
Дюит се спусна към оръжието на Лъмбровски. Стана бързо, въпреки че му се струваше, че движенията продължават бавно и плавно. Веднага стреля в Милър, дърпайки постоянно спусъка, докато накрая ударникът щракна на празно. Обгърна го горчиво-сладката миризма на бездимен барут. Сълзи замъглиха погледа му. Четири куршума бяха пропуснали изцяло целта, но останалите два бяха приковали Милър с гръб към стената. Той беше мъртъв още преди да седне на пода.
Джулия почина в линейката; съпругът й беше седнал до нея.
Безчувствена, Анна беше закарана бързо в болницата.
1
Вторник, 10 януари
1.
— МТН до пресечката на „Сеник“ и „Осма“ — обяви спокойно, дори топло гласът на Вирджиния Фрейзър, която работеше едновременно на рецепцията и като радио диспечер.
„Намерено мъртво тяло“. Там, до плажа. Когато ставаше въпрос за човешки труп се използваха телефони. Какви ли не типове имаха възможността да слушат и слушаха полицейските патрули като използват радиовръзката за нещо такова и после се събираха безброй зяпачи на кръв и черва. Бог беше изпратил Джини1. Справяше се много добре и просто сплотяваше всички.
— Тръгвам — каза сержант Джеймс Дюит, детективът, и остави слушалката върху телефона до леглото си.
МТН! Не става въпрос за забелязано умишлено криминално убийство, помисли си той. Слава Богу! Значи засега само труп. Добре, че е така, тъй като само от два месеца беше на новата длъжност. Трябваше да побърза. Труповете на открито и обстановката около тях можеха бързо да бъдат замърсени с какви ли не външни предмети и следи, които да попречат на следствието. За да е всичко по закона на максимално лошия късмет обаче, когато беше събуден в 5 и 30, валеше силен дъжд. Знаеше мястото на инцидента — малка отбивка за спиране на невероятно тясното асфалтово шосе, което минаваше покрай заливния плаж на Кармъл. Място колкото да се съберат три паркирани коли една след друга. Най-вероятно беше извършено светкавично убийство — бърз удар и офейкване.
Намерено мъртво тяло. Едно се оказваше съвсем сигурно: той беше съвсем буден и по боксовия си екип. Чакаше кафето да стане готово, да събуди Еми и да я приготви за училище. Погледна в огледалото. И най-малко не изглеждаше, че е тръгнал.
Трупът лежеше с разперени ръце и крака на настилката, разположен неестествено като неизправен манекен, захвърлен в края на витрината. По положението на колата до него приличаше на самоубийство. В ауспуха беше пъхнат маркуч, който продължаваше отвън прикрепен до колата с накъсани парчета разтеглива найлонова лепенка, подобна на тази, която се използваше от електротехниците за съединяване на някои тръби от PVC. Маркучът влизаше в купето през леко отворения прозорец на мястото до шофьора. Дюит приближи трупа и спря. Ако се осъзнае забележителния дар да си жив, как ли някой може да избере смъртта, попита се той. Гледката на самоубийството го накара да се ядоса и замисли. През главата му мина мисъл: ако можеше нежеланият живот на този човек да бъде заменен за живота на Джулия!
Беше студено януарско утро. Дюит беше облякъл своето кафяво вълнено спортно сако — единственото му вълнено спортно сако — дреха, която плачеше за замяна с нова. Двете му черни копчета бяха клюмнали като тъжни очи на дребно ловджийско куче. Запазената марка на отличителните му белези продължаваше да бъде привързаността към папионките — останка от петнайсетте му години в съда. В съдебната лаборатория остана до последно с папионка. Днес си беше сложил такава от мек плат с индийски десен, подарък от Еми. Свали очилата си, духна в лещите и ги потърка методично дълго и внимателно. Закачи ги зад ушите си и ги намести на горния край на носа в постоянно розовата вдлъбнатина. Приближи съвсем до трупа и приклекна до краката му. Първо се огледа по-нашироко, във всички посоки, за да добие пълна представа за мястото на инцидента. После се съсредоточи последователно върху всички подробности, от главата до петите. Джеймс Дюит продължаваше да съществува в света на микроскопичните частици. Очите му пропускаха много малко.
Не беше привикнал към жертви, особено към мъртви. Служил толкова години като специалист по разследвания и подготвящ за съда веществените доказателства, той продължаваше да обръща първо внимание именно на веществените доказателства, ето защо той не обърна внимание на трупа, а извърна поглед и го спря върху колата. Технически сега той беше Детективът Дюит. Детектив сержант. Но на сцена на престъпление, подобна на тази, инстинктивно се превръщаше отново в самия себе си, в това, което беше преди — съдебен следовател, специалист, занимаващ се с веществени доказателства и предимно с невидимия свят на техните следи. Колегите му с присмех говореха за съдебните криминалисти като за „глупаци, блъскащи си главите с невидими бръмбари“. Какво знаеха те? Дали техният среден стандартен детектив щеше веднага да забележи като него, че по подметките на падналия няма никакъв пясък, въпреки факта, че цялата отбивка беше покрита с пясък като захар? И, щом нямаше пясък по подметките, как така падналият е поставил този маркуч в прозореца на предната дясна врата?
Това именно беше красотата на вещественото доказателство: или можеше да бъде обяснено, или не можеше. Свидетелите можеха да предложат дузина различни описания на един и същ инцидент, докато вещественото доказателство в крайна сметка представяше само едната, единствената история.
Колата и трупът трябваше да разкажат тази история. Много малко вероятно беше да е имало свидетели в този ранен утринен час. Дюит си носеше хирургически ръкавици и швейцарско армейско джобно ножче в десния джоб на своето спортно сако. Освен това пинсети, найлонови торбички, малка лупа, фенерче марка „Маг-Лайт“ — в другия. Разтегна ръкавиците и напъха ръце в тях, после подвикна на Андерсън, който беше дошъл с патрулната кола и поставяше по периметъра на отбивката ярката найлонова лента с предупреждаващ надпис: ПОЛИЦЕЙСКА ЛИНИЯ, НЕ ПРЕСИЧАЙ. Вятърът смени посоката си и Дюит можа да чуе шума на разбиващите се вълни в близкия залив, можа да помирише ободряващата солена влага във въздуха. Устояващите със силата на здравите си корени и стволове борове на Монтерей, и със своите обрулени от вятъра клони и нелепи форми, създадени от вятъра, се наклониха болезнено към брега.
Андерсън потвърди засрамен, че той е измъкнал трупа от колата. Дюит за момент реши да свика на нещо като среща двайсетте патрулиращи полицаи на Кармъл и да им напомни за техните задължения — задълженията на първия полицай, пристигнал на местопроизшествието. Проблемът не беше толкова глупостта, колкото незапознатостта с изискванията и неопитността. Всяка година Кармъл виждаше няколко трупа на хора. Но процедурите бяха това, което правеше разследванията последователни, а съдилищата изискваха последователност и постоянство.
Дюит извади портмонето на мъртвия човек. В него намери шофьорска книжка, издадена в щата Калифорния. Име: Джон Голбрайт Осбърн. Сакраменто. Детективът почувства леко вълнение в сърцето, като че ли вследствие на стомашно разстройство. Третата карта в портмонето беше карта за донор на органи. Още едно напрегнато потрепване в сърдечната област, този път по-болезнено. Картата съдържаше текст за най-близкия родственик, който да бъде уведомен в случай на смърт: Джесика Джойс Осбърн. Всеки познаваше Джеси Осбърн — яростната депутатка от щата в Камарата на представителите на Конгреса от листата на Републиканската партия. „Нападателната Джеси“, я бяха нарекли миналата година, защото беше играла баскетбол с момчетата от един щатски приют с благотворителна цел и беше излязла от играта на половината време с две точки, двама поддържащи я от двете страни и кървав нос. На петдесет и пет Осбърн все още беше напориста и имаше куража на млада жена.
Дюит пусна портмонето в една от найлоновите си торбички. Пак свали очилата си и внимателно разтърка стъклата, изчиствайки и излъсквайки ги бавно и
