— Искаш да забавиш изявлението за пресата. Дюит, това е сина на Джеси Осбърн. Сега сме година на избори. Да не искаш да се раздрънка навсякъде?
— Тъй като в този участък има такива хора, които въобще не ценят моето мнение — каза Дюит, насочвайки бележката си към своя непосредствен началник, — аз мисля, че е съвсем уместно да потърся външна помощ. Вие ще приемете мнението на лабораторията в Салинас, нали?
— Не започвай с мен, Дюит.
— Това да ли означава или не?
Лицето на Кап стана яркочервено и той се помести в стола си:
— Мисля, че това е някаква грешка. Аз съм за това, нещата да се изяснят, да се направи изявление за пресата и да оставим случая зад гърба ни възможно най-бързо. Да го мъкнем с нас с куп относителни доказателства и факти няма да помогне на никого, най-вече на Джеси Осбърн. И ако Джеси не е щастлива, значи и кметът Мани Рот няма да е щастлив. А това ще е лошо за работата ни.
— Карл — каза разочарован Хиндеман, — мен не ме интересуват избирателските гласове, нито други дивиденти. Интересува ме тук да се работи и задачите да се решават. Убеден ли си, че смъртта на Джон Осбърн е чисто самоубийство? Заявяваш ли го в светлината на това, което е открил Дюит?
— Аз казвам, че е открил нищо — замисли се над думите си за момент. — Разговаряй с Бил Сафелети за някакви си капки масло и как бил натъпкан багажника и разбери какво е мнението на окръжния прокурор. И слушай какво, ще ти спестя проблема — знай, че ще ти се смеят из целия град.
Дюит каза на Хиндеман:
— Мисля, че съм неправилно разбран. Ние тук сме една малка група колеги. Нали не искаме да изглеждаме смешно с едно недоносено изявление. „Самоубийството“ няма да помогне. Все едно се обаждаш по телефона с нещо съвсем отчайващо на близък приятел. Нещо такова. Пак ще кажа, че трябва да извършим необходимата предварителна работа ако ще трябва да обясним това нещо. Искам да знам откъде е идвал Осбърн, закъде е пътувал, какво е възнамерявал да прави. Искам да съм съвсем уверен, когато седна с Джеси Осбърн и й разкажа точно какво е направил нейният син от, да речем, шест часа снощи до шест тази сутрин. Медиите, ако не някой друг, ще се заемат и ще сглобят последните му двайсет и четири часа. Не рискуваме ли да си играем на гоненица с медиите?
— Карл?
— Не ми харесва това. Момчето се е надишало с пушек, шефе. Нека го погребем, да не го режем и отваряме.
Ръсти изръмжа и се извъртя по гръб в очакване на милувка.
— Ще почакаме всички факти да се изяснят — заяви Хиндеман, гледайки кучето. — Засега остава очевидно самоубийство; следствието е висящо.
Кап стана възможно най-енергично от неудобния стол и излезе като буря от канцеларията.
— Ще имаме проблеми — каза Дюит.
— Ако това куче пръдне в канцеларията ми, ще разбереш какво означава проблем.
Дюит и Ръсти излязоха само след няколко секунди.
3.
Наоколо беше непрогледен мрак, освежаван единствено тук-там от ярки пъстроцветни улични знаци, светофари и светещи реклами. По улицата премина огромен дванайсетколесен камион; неговото боботене и бръмчене се съчетаха в доплеров ефект и затихнаха в далечината. Мъжът крачеше напред-назад пред телефона с монети на стената до улицата, играейки си с монетите от двайсет и пет цента в джоба на панталона си. Въздухът миришеше на пушек от изгоряло дизелово гориво. Оттатък пътя през мръсното стъкло на витрината на един бар се виждаше как постоянно светва и угасва рекламно неоново палмово дърво рекламиращо охладител на вина. Когато вратата на бара се отваряше, за да се влезе или излезе, неспокойният мъж до телефона можеше да чуе веселите подвиквания по телевизора от срещата на „Лейкърс“. След малко спря да обикаля и се загледа в телефона. Профилът му беше с остри и груби черти на фона на слабата светлина. Дали Лъмбровски щеше да отговори? Трябваше да разговарят.
Пусна монета от двайсет и пет цента в гнездото, на телефона и почака докато падне вътре както трябва, изчезвайки в неговата паст. Набра номера. Един звън… Потропна нервно с крак по тротоара.
— Хайде, вдигай — каза той.
Два звъна…
— Копеле, вдигай слушалката!
— Даа? — проговори накрая пиянски, пресипнал глас.
Този глас го завари толкова неочаквано и го изненада така много, че веднага изпадна в колебание.
— Даа? — повтори Лъмбровски.
— Опитвам се да се свържа с теб цял ден — каза мъжът.
— Зает бях. Наистина зает. Кой е, по дяволите?
— Трябва да стоиш по-близо до телефона си.
— А ти трябва да си гледаш твоя шибан бизнес и да не се бъркаш, където не ти е работата. — И веднага затвори.
Мъжът погледна косо наляво и надясно, опитвайки се да сдържи избухналия си гняв. Наклони силно глава назад и издиша възмутен. Обаждаше се да помогне, а този дръзваше да му затвори.
„Гледай си бизнеса, разбираш ли“ — каза си той.
Пъхна още една монета в телефона и натисна отново седемте бутона на номера.
— Даа?
— Видях какво направи тази сутрин — каза той на Лъмбровски.
Тишина. Ясно се чуваше тежкото алкохолно дишане на Лъмбровски.
— Помислих, че може да се заинтересуваш от това.
— Какво знаеш затова? — попита Лъмбровски.
— Нуждая се от някои неща.
— Пари?
— Би било добре.
— Двамата имали ли сме заедно някакъв бизнес досега?
— Не.
— Точно сега съм зает. Имам някои неотложни неща.
— Знам, че е така. Но те видях.
Отново тишина.
— Искаш нещо, което имам?
— Искам — каза настоятелно мъжът.
— Не мисля, че ще стане — каза Лъмбровски и отново затвори.
Мъжът удари с юмрук по телефона; после веднага дръпна яростно слушалката. Хвана я с две ръце и я задърпа енергично към себе си, докато накрая тя се откъсна от своя кабел.
Огледа слушалката в ръката си, от която като опашка висяха жички. Замахна и я удари в нейната люлка така, че да остане там. С бърза крачка прекоси улицата и влезе в бара. Седна на стол до една ъглова маса, където светлината не причиняваше болка на очите му.
След мача по телевизията започнаха късните „Последни новини“. Той беше вече на третата си бира и се чувстваше по-добре. Говорителката имаше много грим и се усмихваше фалшиво, подобно на медицинска сестра. Тя каза с пронизващ глас:
— Трупът на сина на представителката в Камарата на представителите от област Сакраменто Джесика Осбърн, Джон Голбрайт Осбърн, беше намерен от полицията на Кармъл във вид, описан от говорител на полицията, говорещ за очевидно самоубийство. Не бяха съобщени никакви подробности и следствието продължава, но източници от „Новини Едно“ са били осведомени от лица, близки до следствието, че не е изключено убийство. Детективът Джеймс Дюит, който води разследването, отказа коментари. Повече за интригуващото разследване в утрешния час „Добро утро с новини“.
Мъжът, който беше вдигнал бутилката с бира, я остави на масата.
„Не е изключено убийство“. — Думите отекнаха в съзнанието му.
— Искате ли още една? — попита сервитьорката.
— Това променя всичко — каза мъжът с бирата.
2
Сряда
1.
Дюит показа значката си на входа на Кармъл към района на Пебъл бийч с оглед да избегне плащането на петдоларовата такса, която се изискваше от туристите, преминаващи с коли по седемнайсеткилометровата околовръстна панорамна дъга край полуострова. Той знаеше своя път по лабиринта от пътища с постоянни завои, виещи се край къщите с големи като витрини прозорци. Районът, през който преминаваше пътя, се състоеше от идеално запазена природа и модерни къщи — всяка една за по милион долара — скрити сред кедрови гори, диви треви и храсти, кадифенозелени игрища за голф и ослепителната неравна и скалиста линия на крайбрежието на вечно неспокойния Тих океан. Не можеше да не се попита човек откъде се бяха взели всичките тези пари. Тази сцена на изобилно богатство и неприкосновеност граничеше за Дюит с притеснението. Дори с помощта на профсъюза той живееше на границата на нормалния живот. Раната на главата на Анна я остави в окаяно положение, в което тя линееше с всеки изминат ден на легло в Общинската болница, което, на свой ред, караше и спестяванията на Дюит да линеят.
