Новопристигналите най-после бяха излезли от кораба си. Имаше няколко дузини мъже и жени и малко деца. Всички бяха облечени в дебело черно облекло и се потяха от горещината. Не бяха докоснали подаръка му от местни плодове. Вместо това бяха разпънали една алуминиева маса и я бяха отрупали с провизии от запасите на кораба си.
В края на тълпата Дантън видя няколко мъже с пушки и патрондаши. Те явно бяха на пост и наблюдаваха внимателно джунглата и потъмняващото небе.
Симеон вдигна ръце. Веднага настъпи тишина.
— Приятели — заговори военният командир. — Най-после пристигнахме в дългоочаквания си дом. Пред нас се простира планетата, по която тече мед и масло. Това е мястото на щедростта и изобилието. Не си ли заслужава дългото пътуване, преживените опасности и безкрайното търсене?
— Да, братко! — отвърнаха хората.
Симеон отново вдигна ръце, за да запазят тишина.
— На тази планета още не е стъпвал кракът на цивилизован човек. Ние сме първите и затова тя е наша. Но тук има опасности, приятели мои! Кой знае какви странни зверове се крият из джунглата?
— Нищо по-голямо от катерица — промърмори Дантън. — Защо не ме попитаха? Щях да им кажа.
— Кой знае какви чудовища плуват из дълбините? — продължи Симеон. — Но ние
Всички заръкопляскаха, изпяха някакъв химн и започнаха да вечерят. Когато нощта настъпи, откъм кораба светнаха прожектори и осветиха брега като ден. Войниците се разхождаха нагоре-надолу с нервно присвити рамене и готови за стрелба пушки.
Дантън гледаше как пътешествениците разпъват спалните си чували и се оттеглят под сянката на кораба. Дори и страхът от внезапно нападение не можеше да ги накара да прекарат още една нощ в кораба, когато имаха на разположение свеж въздух извън него.
Огромната оранжева луна на Ново Таити бе позакрита от нощните облаци. Войниците обхождаха лагера, ругаеха и се събираха на групи, за да се чувстват по-спокойни и защитени. После, чули малко по- странни звуци, започнаха да стрелят по сенките на джунглата.
Дантън се оттегли. Настани се да спи под едно дърво, където щеше да бъде в безопасност от изстрелваните на посоки куршуми. Тази вечер май не бе подходяща за уреждане на нещата. Реши, че ще бъде по-добре и по-просто да се заеме с тази работа през деня. Тогава онези щяха да са по-разумни.
Проблемът бе, че бойците не му се виждаха твърде разумни.
На сутринта обаче всичко му изглеждаше по-обещаващо. Дантън изчака, докато бойците завършат закуската си, после се появи пред очите им в края на плажа.
— Стоп! — викнаха в един глас войниците от охраната.
— Дивакът се върна! — изкрещя някой от пътешествениците.
— Мамо — изплака едно малко момченце, — не давай на този лош човек да ме изяде!
— Не се бой, скъпи — отвърна майката. — Баща ти има пушка и ще застреля всички диваци.
Симеон изтича откъм кораба и изгледа Дантън.
— Добре. Ей, ти! Ела насам!
Дантън внимателно измина разстоянието. Кожата му настръхна от нерви. Той се запъти към Симеон, като държеше ръцете си така, че всички да виждат, че са празни.
— Аз съм водачът на тези хора — каза Симеон. Говореше бавно, като на дете. — Аз — голям вожд, приятел. Ти голям вожд твой народ?
— Няма защо да ми говорите по този начин — каза Дантън. — Така почти не ви разбирам. Вчера ви казах, че нямам народ. Тук съм само аз.
Мрачното лице на Симеон побеля от ярост.
— Ако не си честен към мен, ще съжаляваш. Кажи сега къде е племето ти?
— Аз съм човек от Земята — изкрещя Дантън. — Глух ли си? Не чуваш ли какво говоря?
Един прегърбен дребен човек с бяла коса и огромни очила с рогови рамки се приближи с Джедекия.
— Симеон, мисля, че не познавам нашия гост — каза той.
— Професор Бейкър — отговори Симеон, — този дивак твърди, че е от Земята, и казва, че името му е Едуард Дантън.
Професорът погледна
— От Земята ли сте? — попита той.
— Разбира се.
— Кой е издялал тези каменни статуи на брега?
— Аз — каза Дантън. — Но то беше нещо като лечение. Вижте…
— Явно примитивна работа. Стилизацията, тези носове…
— Ама то стана случайно. Вижте, преди няколко месеца аз напуснах Земята на борда на космическия кораб…
— С какво се движеше този кораб?
— С подпространствения торзионен двигател на „Дженеръл Мотърс“. — При тези думи Бейкър кимна и Дантън продължи. — Е, мен не ме интересуваха места като Корани или Хайл V, а Хедония ми се стори твърде богата. Не ми беше по вкуса. Минах покрай Минните светове и покрай Селскостопанските светове и накарах правителствения кораб да ме остави тук. Планетата бе регистрирана като Ново Таити на мое име. Но вече се чувствам доста самотен, така че аз съм доволен, че вие пристигнахте, приятели.
— Е, професоре? — каза Симеон. — Какво мислите?
— Интересно — промърмори Бейкър. — Наистина интересно. Начинът, по който говори на английски, показва доста високо ниво на интелигентност, което е феномен, често срещан в дивашките общества и представлява необикновено силно развита способност за подражание. Нашият приятел Данта, както вероятно е истинското му име, навярно би могъл да ни разкаже доста племенни легенди, митове, да ни изпее песни, да ни потанцува…
— Но аз съм от Земята!
— Не, бедни ми приятелю — поправи го меко професорът. — Не си. Явно ти си
— Има доказателство, че тук някога е кацал космически кораб — каза Джедекия.
— А! — примигна и кимна професорът. — Потвърждение на моята хипотеза.
— Това беше правителственият кораб — обясни Дантън. — Той ме остави тук.
— Интересно е да се отбележи — заговори професор Бейкър с лекторски тон — как тази почти достоверна история се преплита с местните легенди. Той твърди, че корабът е бил задвижван с подпространствен торзионен конвертор на фирмата „Дженеръл Мотърс“, което всъщност е безсмислено съчетание на думи, тъй като единственият двигател, с който може да се проникне дълбоко в Космоса, е този на Микелсън. Той твърди, че пътуването от Земята е станало за месеци, тъй като неграмотният му ум не би могъл да възприеме мисълта, че едно пътуване може да трае години. Но ние знаем, че няма такъв космически двигател, който дори и теоретически да може да постигне това.
— А не можете ли да предположите, че е бил разработен, след като вие сте напуснали Земята? — попита Дантън. — Откога сте я напуснали?
— Корабът на бойците е напуснал Земята преди сто и двайсет години — отговори снизходително Бейкър. — Ние всички сме четвърто и пето поколение. Забележете също — обърна се той към Симеон и Джедекия — неговите опити да измисля красиви имена. Светове като Корани, Хайл, Хедония показват склонността му към звукоподражание. Това че такива места не съществуват, изобщо не го тревожи.
— Съществуват! — упорито каза Дантън.
