изненада. Морисън му бе казал, че тази планета не би могла да съществува. Сега пък Саймънс му каза, че тези животни не могат да съществуват.

— Само погледни тези снимки — заяви той на Килпепър. — Гледай. Виждаш ли някакви органи?

— Не разбирам много от рентгенови снимки.

— Няма и нужда. Само гледай. — Снимките показваха по няколко кости и един-два органа. Имаше следи на нервна система върху някои от снимките, но повечето от животните като че ли бяха съставени от хомогенна маса.

— Нямат достатъчно развита вътрешна структура, за да бъдат живи — каза Саймънс. — Такова опростяване е невъзможно. Няма нищо, което да съответства на дробове или сърце. Няма кръвоносна система. Няма мозък. И невероятно малка нервна система. Тези няколко органа, които имат, просто нямат смисъл за мен.

— И твоето заключение е…

— Че тези животни не съществуват — изрече много весело Саймънс. Харесваше му тази мисъл. Щеше да бъде много интересно, ако напишеше статия за несъществуващите животни. Арамик мина покрай тях, като псуваше тихичко.

— Някакъв късмет с езика? — попита го Саймънс.

— Не! — извика Арамик и се изчерви. — Извинявай. Проверих ги за интелигентност чак до клас С3ББ. Това е клас амеба. Никакъв отговор.

— Може би те са просто безмозъчни — предположи Килпепър.

— Не. Възможността им да играят и да се забавляват показва известно равнище на интелигентност. Имат някакъв език и определен шаблон за реакция. Но не ми обръщат внимание. Просто си пеят песнички.

— Мисля, че имаме нужда от вечеря — каза Килпепър. — И може би една или две глътки от отлежалото.

Отлежалото бе добре почетено на вечеря. След като консумираха десетина бутилки, учените се отпуснаха достатъчно, за да започнат да обмислят някои възможности.

Първо, туземците или животните нямаха вътрешни органи, репродуктивни или изхвърлящи такива. Като че имаше поне три дузини различни видове, без да се броят птиците, и се появяваха нови видове с всеки изминат ден.

Същото ставаше и с растенията.

Второ, планетата бе невероятно стерилна и се държеше така, като че не допуска да бъде замърсявана от каквото и да било.

Трето, туземците си имаха език, но явно не можеха да го предадат на други. Нито пък можеха да научат чуждия.

Четвърто, наоколо нямаше отломки от скали или камъни.

Пето, тук имаше един огромен метален стълб, издигащ се на километри височина. Точният му размер щеше да бъде определен, когато бъдат проявени новите снимки. Въпреки че нямаше знаци за машинна култура, стълбът явно бе продукт на обработка. Някой трябва да го бе построил и поставил тук.

— Съберете всичко това и ми кажете до какви изводи можем да достигнем — каза Килпепър.

— Аз имам теория — обади се Морисън. — Красива теория. Искате ли да я чуете?

С изключение на Арамик всички казаха да. Арамик още преживяваше неуспеха си да научи туземния език.

— Според мен тази планета е изкуствена. Няма начин. Никакъв живот не би могъл да възникне без наличието на бактерии. Тя е изработена от някаква суперраса, която е поставила металния стълб тук. Планетата е направена за тези животни.

— Защо? — попита Килпепър.

— Е, точно това е красивата част — замечтано отвърна Морисън. — Чист алтруизъм. Погледнете туземците. Щастливи, весели. Напълно лишени от чувство за насилие и лоши навици. Не заслужават ли един такъв свят? Един свят, където да могат да се радват и да играят сред вечно лято?

— Това е прекрасно — каза Килпепър и прикри усмивката си. — Но…

— Тези същества са тук като знак — продължи Морисън. — Съобщение за всички минаващи оттук същества, че могат да живеят в мир.

— Само един пропуск има — каза Саймънс. — Животните не биха могли да еволюират по нормалния път. Нали видяхте рентгеновите снимки?

— Така е. — Мечтателят погледна бегло биолога и се сепна. — Може би са роботи.

— Това е обяснението, което бих предпочел — каза Саймънс. — Според мен съществата, които са построили металния стълб, са направили и тези животни. Те са им слуги, роби. Не бих се учудил, ако си мислят, че ние сме техните господари.

— А къде тогава са истинските им господари? — попита Морисън.

— Че откъде, по дяволите, мога да знам? — отвърна Саймънс.

— И къде ли живеят тези господари? — попита Килпепър. — Не сме забелязали нищо, което да прилича на домове.

— Те сигурно са толкова напреднали, че нямат нужда от машини или къщи. Живеят в съгласие с природата.

— Тогава за какво са им слуги? — попита безжалостно Морисън. — И за какво са направили стълба?

Тази вечер бяха проявени новите снимки на металния стълб и учените ги за разглеждаха с интерес. Върхът на стълба бе на височина близо два километра и бе скрит от гъсти облаци. От двете страни на върха, под прав ъгъл към стълба имаше две огромни издатини, простиращи се на петнадесет метра встрани.

— Прилича на наблюдателница — каза Саймънс.

— Че какво ще наблюдават на такава височина? — попита Морисън. — Могат да видят само облаци.

— Може да обичат да гледат облаци — отвърна Саймънс.

— Аз си лягам — заяви намусено Килпепър.

Когато се събуди на другата сутрин, Килпепър усети, че нещо не е наред. Облече се и излезе навън. Имаше нещо неуловимо във вятъра. Или просто бяха нерви?

Килпепър поклати глава. Той вярваше в предчувствията. Те винаги означаваха, че несъзнателно е достигнал до някакво решение на проблема.

Около кораба всичко изглеждаше нормално. Животните си бяха навън и се разхождаха спокойно наоколо.

Килпепър ги погледна и тръгна да обикаля кораба. Учените се бяха заели с работа и се опитваха да открият тайните на планетата. Арамик се мъчеше да научи езика от едно зелено-сребристо животно с тъжен поглед. То изглеждаше необикновено апатично тази сутрин. Едва шептеше песничките си и не обръщаше внимание на Арамик.

Килпепър си помисли за Цирцея. Можеше ли животните да са хора, превърнати в животни от някой побъркан магьосник? Той отхвърли странната си мисъл и продължи да върви.

Екипажът не бе забелязал нищо обезпокоително. Всички заедно се бяха отправили към водопада, за да поплуват. Килпепър изпрати двама от хората си да направят микроскопски анализ на металния стълб.

Той го тревожеше повече от всичко. Останалите учени като че ли не му обръщаха внимание, но Килпепър смяташе това за нормално. Всеки се занимаваше с работата си. Лингвистът отдаваше първостепенно значение на езика, ботаникът смяташе, че загадката на планетата се крие в разноплодовите дървета.

А той какво мислеше? Капитан Килпепър се замисли. На него му беше нужна обща теория, която да обедини всички забелязани аномалии.

Каква би могла да бъде тази теория? Защо тук нямаше бактерии? Защо нямаше скали? Защо, защо,

Вы читаете Резерват
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×