добри. Това, което ни липсваше като финес, ние го наваксахме за сметка на отчаяното настървение, което ни беше обхванало. Херта си спомни стъпките, и ние танцувахме част от хота, после няколко откъса от севилски танц, след това мистериозната сегура, която винаги трогваше зрителите. Накрая викингите ни аплодираха и животът ни бе спасен.
След като свърши кръвопролитието, викингите се показаха любезни и приятелски настроени хора. Ние с Херта се движехме свободно между тях и животът скоро отново придоби спокойния си ход. Дните минаваха и не се случваше нищо забележително, докато около две седмици по-късно бе доведена една група затворници от постовите.
— Хванахме ги че използват грааловите камъни — каза стражата.
Аз присъствах на разпита на затворниците. Като ги чух да говорят на испански, веднага застанах нащрек. Имаше едно лице между тях, което разпознах.
— Гонзало! — извиках аз. Защото в действителност това бе моят стар капитан Гонзало Пизаро, брат на Франциско Пизаро, генерал-капитан на Перу.
— Здравей, Родриго! — поздрави ме Гонзало. Той се държеше студено в това бедствено положение, един висок, добре сложен мъж, с голям орлов нос и живи тъмни очи.
— Какво правиш тук?
— Живея така, както мога — отвърнах му аз. — Танцьор съм, Гонзало, и ти предлагам и ти да станеш такъв. Доколкото си спомням, добре се справяше с хота и дзапатеадото, а също можеш да играеш и някои южноамерикански танци, дори и не така добре като Франциско.
Той веднага ме попита дали не съм виждал брат му, когото търсеше. Беше разочарован, когато му казах, че не съм. Що се отнася до това да стане танцьор, отначало се изсмя на идеята. На него, един от първите Конкистадори, завоевателя на Кито и други известни места, дори за кратко време управител на Перу след убийството на брат му Франциско, това му изглеждаше стъпка надолу. Той се закле, че предпочита да умре с неопетнена чест. Но това си беше чисто изхвърляне. Когато дойде времето да направи избора си пред Ерик Дългата ръка, той се провъзгласи за танцьор, както всички останали, но по-добър от повечето.
И по силата на хвалбата си му бе позволено да се присъедини към нас с Хера.
Беше ясно, че ще се нуждае от партньор и той не губи време да си намери. Взе си една рускиня, наскоро приета в селището на викингите. Казваше се Кетерина и бе наполовина циганка, тъмноока красавица с буйна коса, която можеше да бъде родена от Кордова до Херез де ла Фронтера, ако се съдеше по външния й вид. Движеше се грациозно и с лекота и бързо схвана стъпките. Тя и Гонзало се караха от момента, в който се срещнаха, защото Гонзало бе похотлив като козел и отначалото бе хвърлил око на бавноподвижните скандинавски красавици. Но те с Катерина изглежда доста се харесваха, въпреки споровете си или може би точно заради тях. Каквото и да беше, връзката изглежда задоволяваше и двамата. Танците ни потръгнаха по-добре с две двойки, и скоро след това прибавихме още една, когато към нас се присъедини Педро Алмарго. Този стар другар на Гонзало му бе най-заклетия враг през вълнуващите дни в Андите, когато Централна Южна Америка беше целта на всички и бе скубана от всички страни от различните конкистадори. Всъщност, Гонзало беше екзекутирал Алмарго, когато завладя Кито, за което му се извини сега. Алмарго каза, че му няма зъб за нещо толкова дребно. Сега бе важно това, което предстоеше. И той упорито залегна над танците с новата си партньорка, дребна, подвижна жена от Прованс, Екс.
При нас дойдоха още испанци от дните на Конкистата, защото слуховете в Речния свят летяха по-бързо от птици. Дойде Алберто Талия и братята Валдавия от завоюването на Чили, и Себастиан Ромеро, който беше воювал с Балбоа. Дори галантният Ернандо де Сото се намери при нас в Оксенстинерна. А към нас се присъединиха и други, не от Испания, като рускинята Бронислава, която доведе брат си, за когото претендираше, че е бил известен танцьор на времето си, чието име бе Вацлав Нижински.
Този Нижински беше едно странно, намусено същество, който заяви, че няма да танцува повече, но ни предложи да ни бъде хореограф и да осигури танци, които да бъдат изпълнявани в ансамбъл.
Отначало се отнасях с подозрение към него. Имаше странен вид с издължения си череп и със странните си, грациозни, женствени движения. Беше много силен, но много странен и странеше от хората.
Той винаги наблюдаваше, когато в Оксенстиерна пристигаха нови хора.
— Кого търсиш? — попитах го един ден.
— Няма значение, по-добре е дори да не споменавам името му.
— Хайде, Вацлав, няма да те заболи, ако ми кажеш името му.
— Това може да го накара да се появи.
— Тогава трябва да е голям дявол, нали?
— Най-лошият, който може да съществува. Той отдавна плени душата ми и ще се върне, за да я вземе отново.
Научих от Бронислава, че това се отнасяше за един мъж на име Дягилев, който е бил балетен импресарио, когато те всички са живели в края на деветнадесети и началото на двадесети век. Под ръководството на този Дягилев, Нижински е постигнал най-големите си успехи. „Сянката на розата“, „Лешникотрошачката“, „Силфидите“ и много други. Той беше водещият танцьор в компанията, а самата компания бе световно известна.
— Но какво лошо има в това? — попитах. — За какво се оплакваше Вацлав?
Тя поклати глава и погледна отнесено.
— Имаше нещо в Сергей Дягилев, нещо ужасно и ненормално. Той експлоатираше всички. Но не беше това. Балетните танцьори са свикнали да работят усилено. Беше нещо друго. Мога да го назова само нещо дяволско. Той ужасяваше Вацлав и най-накрая го подлуди.
Някак си, въпреки милионите, милиардите хора, преродени на Речния свят, аз знаех, че Дягилев ще намери Нижински. Така че не се изненадах, когато един ден в Оксенстиерна дойде нова група хора. Те носеха някакви стоки за размяна — сушени пакети рибена кожа и други рибени продукти, а също така някакви маси, грубо издялани от големите дървета с дървесина като желязо.
Те сигурно ги бяха изработили някъде надолу по Реката, където бяха си направили железни инструменти.
Заедно с групата, множеството дойде и един мъж, средно висок, с тъжни тъмни очи и плоско, сбръчкано лице. Той не бе красив по никакъв начин, но имаше някакво властно излъчване. Той се приближи към палатката ни, където репетирахме.
— Вие ли сте танцьорите? — попита той.
— Такива сме, сеньор — отвърнах аз. — А кой сте вие?
— Аз съм човек, който се занимава с танцьори — отговори той.
Вацлав, който беше в една от другите палатки репетирайки с танцьорите, дойде сега, видя новодошлия и челюстта му увисна.
— Сергей! — извика той. — Наистина ли си ти?
— Никой друг, приятелю мой — каза новодошлият. — Кажи на приятелите си тук кой съм аз.
Вацлав се обърна към мен. Тъмните му очи блестяха, докато казваше:
— Това е Сергей Дягилев. Той е велик импресарио, велик продуцент на танцови трупи.
— Интересно — отвърнах аз. — Нямам нужда от теб, Дягилев. Нашата трупа вече е организирана.
— Без съмнение — каза Дягилев. — Просто искам да гледам представлението ви.
Дягилев посети вечерното ни шоу и дойде да ни види след изпълнението. А то бе минало добре. Местата за публиката бяха заети повече от половината, което беше добре дошло за нас. Налях на Дягилев чаша вино. Ние, латинците, бяхме разменили със северняците алкохола си за него. Изглежда, че беше френско вино, но на мен ми липсваше нашето испанско, което не беше толкова рафинирано.
Бях изпълнен с подозрение към този Дягилев. Особено след като беше в същия бизнес, с който аз се бях захванал. Добре ми бяха известни собствените ми недостатъци в тази сфера на дейност. Късметът ми е проработил в импресарския бизнес, главно защото ми се удаваха езиците и въпреки че нямах достатъчно знания, те бяха повече, отколкото на спътниците ми. Нямах висока оценка за талантите си. Ако този мъж наистина бе световно известен, както ме увери Нижински, той можеше, без съмнение, по-добре да ръководи танцова трупа от мен. Но не виждах причина да му помогна да ме изхвърли от тази работа. Заклех се, че по-скоро ще го убия ако позволя да стори това. Нямаше много нещо за правене в Речния свят освен да се
