свръхестествени същества. Грегър дълго мисли над тези факти. Провери оръжието си, тъй като лайнерът наближаваше Дух V. Оръжието, което носеше, щеше да му стигне да проведе и спечели една малка война. Стига да се намери нещо, по което да може да се стреля…
Капитанът доближи кораба на няколко хиляди стъпки от дружелюбната, зелена повърхност на планетата. Грегър хвърли нещата си с парашут към мястото на предишните лагери, стисна ръката на капитана и сам скочи с парашут. Приземи се успешно и погледна нагоре. Лайнерът се носеше стремително в обратна посока, сякаш го гонеха побеснели вещици.
Беше сам на Дух V.
Грегър провери дали апаратурата е в изправност и предаде на Арнолд, че е пристигнал благополучно. После с лъчемета в ръка прегледа основно лагера на почитателите на слънцето. Бяха си избрали място в подножието на планината, край езерцето с кристално чиста вода. Бараките бяха в идеално състояние. Не ги бяха повредили нито ветрове, нито бури. Дух V имаше великолепен климат. Стояха си тъжни и изоставени.
Грегър проучи педя по педя една от тях. В гардеробчетата бяха подредени старателно сгънати дрехи, по стените висяха картини, а на един прозорец имаше дори перде. А в ъгъла на стаята — отворен кашон с детски играчки. На пода бяха разхвърляни воден пистолет, пумпал и няколко топки.
Смрачаваше се, затова Грегър внесе вещите си в бараката и се приготви да дочака утрото. Свърза алармената система и я настрои така, че да реагира дори на хлебарка. За контрол на най-близката околност включи радар. Разопакова арсенала си, като разположи голямокалибрените автомати наблизо, да са му подръка. Ръчния лъчемет пъхна под колана си. След което, доволен от направеното, изяде лека вечеря.
Зад прозорците вечерта бавно премина в нощ. Тъмнина скри красивата околност. Лекият ветрец къдреше водата в езерото и тихичко шумолеше във високата трева. Беше спокойно. Грегър реши, че колонистите като нищо са били истерици. Вероятно ги е обхванала паника и са се избили един друг.
Той провери още веднъж алармената система, хвърли дрехите си на стола и се отпусна на леглото. В стаята беше светло от блясъка на звездите, по-силен от лунната светлина на Земята. Лъчеметът беше под възглавницата му. Всичко беше наред.
Заспиваше вече, когато усети, че не е сам в стаята. Невъзможно. Алармената система не реагираше. Радарът продължаваше да мърка кротко. В същото време всеки нерв в тялото на Грегър виеше тревожно. Той извади лъчемета и се огледа. В ъгъла на стаята стоеше мъж. Нямаше време да го разпитва как е влязъл. Грегър насочи лъчемета и нареди: „Добре, а сега горе ръцете!“
Фигурата не помръдна. Пръстът на Грегър се напрегна на спусъка, но тутакси се отпусна. Позна мъжа в ъгъла. Това бяха собствените му дрехи, поставени на стола, на които светлината на звездите и неговото въображение бяха придали човешки вид. Той се усмихна и свали ръката си с лъчемета.
Купчината дрехи се размърда. Грегър усети лек полъх отвън на лицето си. Продължаваше да се усмихва. Тогава купчината дрехи стана, изправи се и недвусмислено започна да върви към него. Той застина неподвижно в леглото. Лежеше и гледаше как безтелесните дрехи, приели човешки вид, започнаха да приближават към него. Когато застанаха почти в средата на стаята и празните ръкави се протегнаха напред, започна да стреля. И стреля дълго, понеже парцалите летяха към него, сякаш оживели. Горещите парчета плат се лепяха по лицето му, а коланът се опитваше да се увие около краката му. Атаката спря едва когато всичко стана на пепел.
Грегър запали всички лампи. Запари си кафе и изля в него почти цяла бутилка бренди. Едва се удържа да не направи на пестил алармената система. Свърза се със съдружника си. „А, много интересно…“ — заяви Арнолд, когато Грегър му разправи преживелиците си. „Анимация! Наистина, много интересно…“ „Знаех си, че разказът ми ще те развесели“ — с горчивина се сопна Грегър. След солидната доза бренди се чувствуваше самотен и експлоатиран.
— Станало ли е още нещо?
— Засега не!
— Значи, внимавай. Имам известна хипотеза. Но трябва да поработя върху нея. Апропо, един шантав тип се хваща на бас, пет срещу едно, че няма да успееш.
— Наистина ли?
— Да. Хванах се на бас с него.
— На мен ли заложи?
— Иска ли питане? Нали сме съдружници!
Прекъснаха връзката и Грегър си запари още една каничка кафе. Нямаше намерение да спи тази нощ. Драго му беше, че Арнолд е заложил на него. Макар че, от друга страна, Арнолд никога не е бил силен в залаганията.
Събуди се към обяд, намери някакви дрехи и се залови да претърсва отново лагера на почитателите на слънцето. Едва привечер намери нещо. На стената на бараката някой прибързано беше надраскал думата „Тгасклит“. „Тгасклит“. Нищо не му говореше, но веднага се обади на Арнолд и му съобщи какво е открил.
После прегледа всяко ъгълче на своята барака, запали лампите и провери алармената система. Зареди лъчемета. Като че ли всичко беше нормално. Той гледаше с жал към залязващото слънце, хранейки надежда, че ще доживее до изгрева. Разположи се на удобния стол и се помъчи да измисли нещо мъдро.
Тук нямаше нито животни, нито движещи се растения, да не говорим за живи скали или за мозъци, укрити в недрата на планетата. Дух V нямаше дори луна, на която някой би могъл да се укрие. Не можеше да повярва също, че демоните или духовете съществуват. Знаеше, че във всички случаи така наречените свръхестествени явления са преставали да бъдат анормални, когато са били изследвани както трябва. Духовете никога не стояха мирно, когато някой Тома неверни искаше да ги изследва — изчезваха. Изчезваха винаги, когато в замъка се появяваше учен с камери и магнитофони. Сякаш точно тогава си вземаха отпуск!
Имаше още една възможност. Да допуснем, че някой е искал да притежава тази планета, но не за предложената от Фернграум цена. Дали този някой не би могъл да се скрие тук, за да плаши колонистите и дори да ги убива, та да смъкне по този начин цената? Това предположение звучеше логично. То обясняваше и поведението на дрехите миналата нощ. Статическото електричество, използувано подходящо…
Пред Грегър стоеше нещо. Както и преди, алармената сигнализация не беше реагирала. Той бавно- бавно вдигна глава. Нещото беше високо около десет стъпки и приличаше на човек, с изключение на крокодилската глава. Беше яркочервено, с вертикални пурпурни ивици. В едната си лапа, завършваща с остри нокти, държеше голяма, кафява консервена кутия.
— Здрасти — рече нещото.
— Здрасти — отвърна Грегър със задавен глас. Лъчеметът беше на три метра от него, на масата. Чудеше се дали нещото ще го нападне, ако посегне към оръжието.
— Как се казваш? — попита той спокойно.
— Аз съм Червено-Пурпурният Излапвач… — отговори то. — Хващам и излапвам.
— Много интересно — Грегър полека-лека се приближаваше към лъчемета си.
— Хващам и изяждам неща, наричащи се Ричард Грегър — обясни благодушно и откровено Излапвачът. — И обикновено ги ям, полети с шоколадов крем.
То показа кутията и Грегър прочете етикета: „Шоколадов крем — чудесен за поливане на Грегъровци, Арнолдовци и Флиновци“.
Грегър усети лъчемета в ръката си:
— Наистина ли имаш намерение да ме изядеш?
— О, да — потвърди Излапвачът.
Лъчеметът вече лежеше удобно в ръката на Грегър. Той освободи предпазителя и стреля.
Огненият поток се стече по Излапвача и обгори пода, стените и веждите на Грегър. Излапвачът обясни:
— Това не може да ме нарани. Аз съм прекалено висок!
Лъчеметът падна на пода. Излапвачът се наведе над Грегър.
— Няма да те изям сега.
