Като по вода

и достатъчно хубава сумичка за тях.

Той се върна към нормалните си задължения. А космическият кораб се носеше из безкрайното пространство.

Отново дойде време за хранене на животните. Грегър даде храна на куилите и влезе в помещението на смагсовете. Отвори вратата и извика:

— Хайде, елате и си я получете!

Никаква реакция.

Помещението беше празно.

Грегър получи странно усещане в стомаха си. Това беше невъзможно. Смагсовете не можеха да изчезнат. Явно си правеха някаква шегичка с него и се криеха. Но нямаше къде в това помещение да се скрият пет големи смагса.

Треперенето в стомаха му се превърна в спазъм. Грегър си спомни Наказателните клаузи при загуба, повреда и така нататък, и така нататък.

— Хайде, смагсове! Елате, смагсове! — завика той. Никакъв отговор. Той огледа стените, тавана, вратата, вентилаторите. Да не би все пак да са се сврели някъде?

Нямаше следи. После чу слаб звук до крака си. Когато погледна надолу, видя нещо да мърда там.

Беше един от неговите смагсове, смален до близо пет сантиметра на дължина. Намери и останалите, скрити в ъгъла и също толкова малки.

Какво беше казал онзи чиновник на „Тригейл“? Когато пътуваш със смагсове, не забравяй лупата си.

Нямаше време дори и да се изплаши както трябва. Грегър затвори внимателно вратата и хукна към радиото.

— Много странно — отговори Арнолд, когато се свързаха. — Казваш смалени, а? Чакай, търся в справочника. Хммм. — Не си създавал изкуствена гравитация, нали?

— Разбира се, че създадох. За да могат да се нахранят куилите.

— Не е трябвало да го правиш — каза Арнолд — Смагсовете са същества, които живеят при ниска гравитация.

— Че откъде можех да знам?

— Когато са подложени на необикновена за тях гравитация, те се смаляват до микроскопични размери, губят съзнание и умират.

— Но ти ми каза да създам изкуствена гравитация.

— О, не! Аз само ти споменах между другото, че това е един от начините да накараш куилите да се хранят. Иначе ти предложих да ги храниш с ръка.

Грегър потисна почти неистовото си желание да изтръгне радиото от стената.

— Арнолд, смагсовете се животни, които живеят при ниска гравитация. Така ли е? — каза той.

— Точно така.

— А куилите живеят при висока гравитация. Ти знаеше ли това, когато подписваше договора?

Арнолд замълча за момент, след което се прокашля.

— Ами, това като че ли усложнява нещата. Но пък ни се плаща много добре.

— Разбира се, ако успееш да се справиш обаче. И какво да правя аз сега?

— Намали температурата — отговори уверено Арнолд. — Смагсовете се стабилизират при ниски температури.

— А пък хората замръзват при такива температури — каза Грегър. — Добре, изключвам връзката.

Грегър се навлече с всички дрехи, които успя да открие, и включи охладителната система на кораба. След един час смагсовете си върнаха нормалните размери.

Всяко зло за добро. Той провери куилите. Студът като че ли ги стимулираше. Бяха по-оживени от всякога и блееха за още храна. Той им даде.

След като сам хапна сандвич с шунка и вълна, Грегър си легна.

Огледът на следващия ден показа, че на борда вече има петнайсет куили. Десетте натоварени възрастни животни бяха родили пет. И всичките бяха гладни.

Грегър ги нахрани. Реши, че случилото се е нормално при превозването на смесена група животни. Трябваше да го предвидят и да разделят животните по пол, а не само по вид.

Когато отново надникна при куилите, броят им бе нараснал на трийсет и осем.

— Размножават се, така ли? — попита Арнолд по радиото с разтревожен глас.

— Да. При това не показват никакви признаци, че ще престанат да го правят.

— Е, трябваше да го очакваме.

— Защо? — попита объркан Грегър.

— Нали ти казах? Куилите се размножават студеноплодно.

— И аз си помислих същото. Но какво означава това?

— Точно каквото чуваш — отговори ядосан Арнолд. — Че как изобщо си завършил училище, като не знаеш това? Става дума за делене при температура на замръзване.

— Значи такава била работата — каза сърдито Грегър. — Връщам кораба.

— Не може! Ще фалираме!

— Но при скоростта с която се размножават тези куили, ако продължа, няма да има място за мен в този кораб. И ще трябва някой куил да го пилотира.

— Грегър, не се паникьосвай. Отговорът е съвсем прост.

— Слушам те.

— Увеличи налягането на въздуха и съдържанието на влагата. Това ще ги спре.

— Сигурно. И ще превърне смагсовете в пеперудки.

— Няма да настъпят никакви подобни изменения.

Е, така или иначе връщането не беше решение на въпроса. Корабът беше близо до средата на пътя. Трябваше да достави стоката, за да се отърве от тези животни колкото е възможно по-бързо.

Нямаше друг начин. Освен ако ги изхвърли навън — в Космоса. И макар че тази мисъл му се стори доста привлекателна, не можеше да го направи, защото тогава цялото пътуване си губеше смисъла.

След като увеличи налягането и влажността, куилите престанаха да се размножават. Те вече бяха четирийсет и седем и Грегър трябваше да прекарва по-голямата част от времето си в чистене на вентилаторите от вълната им. По коридорите и в машинното, във водата и под ризата му вилнееше бавна, сюрреалистична снежна буря от хвърчащата навсякъде вълна. Грегър дъвчеше безвкусни храни с вълна, пиеше вода с вълна, ядеше десерт с вълна. Самият той започваше да се чувства като куил.

Но на хоризонта най-после се появи светла точка. Слънцето на Вермоан започна да блести върху предния екран. Още ден и щеше да пристигне да разтовари животните и да бъде свободен да се завърне у дома в прашната канцелария, при сметките и пасианса си.

Тази нощ той отвори бутилка вино, за да отпразнува края на пътуването. То му помогна да отмие вкуса на вълна от устата си и да падне полупиян и с приповдигнато настроение в леглото си.

Но не можа да заспи. Температурата продължаваше да спада. По стените на кораба, където се бяха появили петна от влагата, вече се образуваше лед.

Трябваше да се постопли.

Чакай да видим, помисли си той. Ако включи отоплението, смагсовете ще се смалят. Освен ако не намали гравитацията. В този случай обаче четирийсет и седемте куили ще престанат да ядат.

По дяволите куилите. Беше му толкова студено, че не можеше да управлява кораба.

Той прекрати въртенето на кораба и включи отоплението. Чака цял час, треперейки от студ и подскачайки, за да си стопли краката. Отоплителната инсталация бръмчеше весело и изсмукваше горивото на двигателите, но не произвеждаше никаква топлина.

Това беше смешно! Той включи отоплението на максимум.

След час температурата беше спаднала още повече. Въпреки че Вермоан вече се виждаше, Грегър не знаеше дали изобщо ще успее да насочи кораба, за да кацне.

Тъкмо приключваше с паленето на малък огън върху пода на пилотската кабина, като използваше подходящи части от обзавеждането, когато радиото се включи.