там се появи един учен с камери и магнетофони.
Оставаше още една възможност. Да предположим, че някой иска тази планета, но не желае да плати цената, определена от Фернграум? Не може ли този някой да се скрие тук, да плаши заселниците и даже да ги убива, ако е необходимо, за да свали цената?
Това изглеждаше логично. Човек можеше да обясни и поведението на дрехите си по този начин. Правилно използвано, статичното електричество би могло да…
Пред него стоеше нещо. Алармената система, както и преди, не беше се включила.
Грегър бавно повдигна глава. Нещото пред него беше високо почти три метра и с приблизително човешки форми, макар че имаше крокодилска глава. Беше с яркочервен цвят и с пурпурни ивици по дължината на тялото си. С единия си извит нокът държеше голяма кафява чаша.
— Здрасти — каза то.
— Здрасти — преглътна Грегър. Бластерът му беше на масата, само на шестдесетина сантиметра от ръката му. Той се чудеше дали нещото ще го нападне, ако посегне да го вземе.
— Как се казваш? — попита Грегър със спокойствието на дълбоко изплашен човек.
— Аз съм Пурпурният Заграбвач — каза нещото. — Аз грабя разни неща.
— Колко интересно. — Ръката на Грегър започна да се протяга към бластера.
— Аз грабя неща, които се казват Ричард Грегър — каза му Заграбвачът с ясен и любезен глас. — И обикновено ги ям с шоколадов сос. — То вдигна чашата и Грегър видя, че тя е надписана. „Шоколад Смиг — идеалният сос за Грегъри, Арнолди и Флинове“.
Пръстите на Грегър докоснаха бластера.
— Да нямаш намерение да ме изядеш? — попита той.
— О, да — отвърна Заграбвачът.
Грегър вече бе хванал оръжието. Той свали предпазителя и стреля. Яркият взрив се удари в гърдите на Заграбвача и се пръсна към пода, стените и веждите на Грегър.
— Това не може да ме нарани — обясни Заграбвачът. — Аз съм много висок.
Бластерът падна от ръката на Грегър. Заграбвачът се наведе.
— Сега няма да те изям — каза той.
— Така ли? — успя да пророни Грегър.
— Няма. Мога да те изям едва утре, на първи май. Такива са правилата. Дойдох само да те помоля за една услуга.
— Каква?
Заграбвачът се усмихна любезно.
— Ще бъдеш ли така добър да изядеш няколко ябълки? Така вкусът на плътта ти става чудесен.
И като каза това раираното чудовище изчезна.
Грегър включи с треперещи ръце радиото и разказа на Арнолд всичко, което се беше случило.
— Хммм — отвърна Арнолд. — Пурпурният Заграбвач, а? Мисля, че това решава нещата. Всичко съвпада.
— Какво съвпада? Какво е то?
— Първо направи каквото ти кажа. Искам да съм сигурен.
Като се подчини на инструкциите на Арнолд, Грегър разопакова химическото си оборудване и зареди няколко епруветки и реторти с химикали. Той ги разбърка, смеси, прибави, филтрира, както му бе казано и накрая постави сместа върху печката, за да я загрее.
— А сега ми кажи какво става — каза Грегър, когато се върна до радиото.
— Веднага. Потърсих думата
— Че са били убити от техен си призрак — отвърна ядосано Грегър. — Трябва да се е измъкнал от техния кораб. Може да е бил прокълнат и…
— Успокой се — каза Арнолд. — В тази работа няма никакви призраци. Завря ли сместа?
— Не.
— Кажи ми, когато заври. А сега нека поговорим за оживелите ти дрехи. Не ти ли напомнят за нещо?
Грегър се замисли.
— Ами, когато бях малък… Не, това е смешно — каза той.
— Продължавай — настоя Арнолд.
— Когато бях малък, никога не си подреждах дрехите на стола. Защото в тъмното винаги ми изглеждаха на човек, дракон или де да знам какво. Предполагам, че на всеки му се е случвало. Но това не обяснява…
— Разбира се, че обяснява! Сега не си ли спомни вече за Пурпурния Заграбвач?
— Не. Откъде да си го спомня?
— Защото ти го измисли! Не помниш ли? Трябва да бяхме на осем или девет години. Ти, аз и Джими Флин. Измисляхме най-ужасните чудовища. Това беше нашето си чудовище и единственото му желание беше да изяде теб, мен или Джими. При това поляти с шоколадов сос. Но можеше да го направи само на първо число на всеки месец, когато пристигаха писмата с оценките от училище. За да се отървем от него трябваше да използваме магическа дума.
Чак сега Грегър се сети и се зачуди как изобщо бе могъл да забрави това. Колко ли нощи бе стоял буден и очаквал с ужас появата на Заграбвача? Това очакване правеше другото, онова на писмото с оценките, да изглежда толкова незначително…
— Завря ли сместа?
— Да — каза Грегър, като погледна благоговейно към печката.
— Какъв цвят има?
— Някакво зеленикавосиньо. Не по-синя е отколкото…
— Добре. Можеш да я излееш. Искам да направя още няколко опита, но мисля, че я облизахме.
—
— Ми то е ясно. На планетата няма животни. Няма и призраци или поне няма дотолкова материални такива, че да могат да избият група въоръжени мъже. Значи отговорът на проблемите е „халюцинации“. Така че аз потърсих нещо, което би могло да ги предизвика. И открих доста неща. Освен всички наркотици, познати на Земята, има около дузина халюциногенни газове, описани в
— Искаш да кажеш, че аз просто съм халюцинирал? Да знаеш, че…
— Не е толкова просто — прекъсна го Арнолд. — „Лонгстийд 42“ действа директно върху подсъзнанието. Той освобождава най-силните подсъзнателни страхове, детските ужасии, които отдавна си потиснал. Той ги оживява. И ти виждаш точно това.
— Тогава значи тук всъщност няма нищо, така ли? — попита Грегър.
— Нищо, съществуващо физически. Но халюцинациите са достатъчно реални за онзи, който ги изпитва.
Грегър се пресегна за нова бутилка бренди. Казаното от Арнолд трябваше да се полее.
— Няма да е трудно да се почисти Фантом V — продължи уверено Арнолд. — Можем да унищожим „Лонгстийд 42“ без трудности. А после, ние ще бъдем богати, партньоре!
Грегър предложи тост, после се сети за нещо, което го тревожеше.
— Ако са само халюцинации, тогава какво се е случило със заселниците?
Арнолд помълча известно време.
— Ами „Лонгстийд 42“ има склонност да стимулира инстинкта на смъртта… Заселниците може да са подлудяли. Да са се избили един друг.
— И никой да не е останал жив?
— Разбира се. Защо не? Последните живи са се самоубили или са починали от раните си. Не се тревожи. Аз веднага наемам един кораб и пристигам, за да направя всички изследвания. Успокои се. Ще те взема
