Робърт Шекли
Домът на боговете
Пролог
В една област, отстояща под прав ъгъл спрямо обичайното време и пространство, но отделена от него, беше тихо и спокойно — така си беше почти от памтивека. Всичко в тази област беше в състояние на потенциалност. Нямаше ни земя, ни въздух, ни вода, ни атоми или кварки, и електрони нямаше, и фотони, та дори и неутрино — тези безкрайно малки космически скиталци.
Тук нямаше ни светлина, ни мрак, защото и фотоните, и антифотоните съществуваха само в потенциално състояние — толкова близко до небитието, че представляваха съвсем нищожна величина. Не можеше да се твърди, че сбъдването на тази потенциалност вече съществува, но то може да е съществувало вчера или да просъществува утре.
И там, на това място, долетя сигнал. Щом сигналът проникна в пространството, потенциалността се отърси от отколешния си сън, не без известна неохота, и — прас! — се превърна в реалност.
Оформи се атмосфера, в която сигналът да отекне. Възникнаха фотони, та сигналът да стане видим. Появиха се разумни, богоподобни същества, за да има кой да го чуе и разбере.
Отпървом нямаше съвсем нищо, а после се яви поляна, обляна в роса. Всяка росна капчица блестеше със свой неповторим блясък. Една от тях започна да се издува. По прозрачната й сферична обвивка заиграха цветове. Тя продължи да се разраства и най-накрая се пръсна. От нея излезе същество с човешки облик. То чакаше и наблюдаваше как други капки роса се издуват, набъбват и се пукат, а от тях изскачат други богове. Най-накрая се попълниха дванайсет места. Висшите богове, древни като Вселената, нови като утрото, стояха на тревата и се съзерцаваха един друг. Знаеха за какво са родени. Чакаха рождението на онзи, който щеше да задейства плана. Онзи, наречен Астур.
Част първа
1
Всяка професия си има своите фенове. Ако си рок звезда, то съществуват хора, готови да ти се хвърлят в краката и да се кълнат във вярност в твоите устни, очи, коси. Но ако си Артър Фен, доктор по сравнителна митология с няколко публикации зад гърба си, то твоят фен няма как да е нещо повече от възрастен господин-чужденец с бяла брадичка и кафеникаво, прорязано от бръчки лице. И все пак и един-единствен фен стига, за да ти промени живота.
Артър беше към трийсетгодишен и си падаше малко височък, с обичайната за учените попрегърбена стойка. Понастоящем беше безработен — малко университети се нуждаеха от митолог с мижавите препоръки на Артър. Притежаваше къщичка, наследство от родителите му, и мизерен доход от тяхната застраховка. Имаше годеница, прекрасната Мими, макар че връзката им в момента преживяваше една от най-рискованите си фази.
Но — фен?! Артър представа си нямаше, че има фен, до деня, в който господин Аводар пристигна в дома му във Флорида. Беше типичен зноен ден в Таити Бийч, Флорида, столица на окръг Магнолия, на запад от окръзите Дейд и Броуард. Магнолия беше създадена върху нова-новеничка твърда земя, след като Програмата за пресушаване на благата във Флорида обезводни половината Евърглейдс, бастиса алигаторите и снежните чапли и осигури нова площ за все по-разрастващото се население на Флорида, състоящо се от пенсионери и берачи на плодове. Таити бийч беше невзрачен градец с население 300 000 души, повечето скорошни емигранти от метежните райони на Централна Америка.
Беше жежко, както обикновено. Дори и кипарисовите дъски, с които беше облицован домът на Артър, се потяха, както и бичметата, гредите и всичката останала дървения, крепяща къщата. Артър се потеше само наполовина. Предницата му беше обърната към климатика и той облъхваше гърдите му с прохлада. Гърбът му обаче не познаваше подобно облекчение и затова се потеше безспир. Артър седеше зад старото си дъбово писалище със сгъваем капак, наследство от баща му, и се опитваше да проумее някак си своя данък общ доход.
На вратата се почука. Артър се изправи — всяка разтуха му беше добре дошла. Нахлузи една риза с къси ръкави и тръгна да отваря.
На прага му стоеше старче с къса бяла брадичка и кафеникаво лице, прорязано от бръчки.
— Доктор Фен! — възкликна старецът с акцент, навярно оформил се в дамаскския квартал Мурмад, вероятно близо до портата Алепо, ако съдим по съкратените шушкави звуци. — Толкова се радвам да се запознаем! Изглеждате много по-добре, отколкото на снимката.
— Къде сте ме виждали на снимка? — учуди се Артър.
— В „Журнал «Ханаански старини»“. В онзи брой, където беше отпечатана забележителната ви статия.
— Коя статия точно?
— Беше озаглавена „Ключът към разговор с боговете: предислямският ритуал, разкрит в модерната практика на ашварите“. Между другото, казвам се Аводар.
Артър си спомни, че беше платил петдесет долара за честта да го публикуват в журнала, но за снимката и кратката биографична справка не му бяха взели никаква допълнителна такса.
— Ами влезте, господин Аводар — покани го Артър. Разчисти списанията и вестниците от кушетката, подкани госта да седне и го попита чай ли иска или кафе.
— Не, благодаря — отклони поканата старецът. — Тръгнал съм на гости при роднини в Хайалия. Вън ме чака такси. Исках само да се възползвам от възможността да се запозная с вас и да ви изразя изключителното си удоволствие от вашата статия.
Статията описваше древен ханаански текст, който Артър бе открил споменат в един френски доклад от седемнайсети век за проучвания във велика Сирия с автор някой си М. Дюброск.
Докладът на Дюброск никога не беше превеждан на английски. Той съдържаше един разказ — Дюброск твърдеше, че го бил чул за първи път от своя драгоман Али — засягащ древния, покрит с позорна слава ключ към „разговори с боговете“. Според Али това бил същият онзи ключ, използван от цар Соломон за призоваване на демони, божества и духове. Според Дюброск, това бе изгубеният ключ, който магьосници, прорицатели и алхимици диреха оттогава насетне. Твърдеше се, че копие от ключа притежавал Николас Фламел — бил го получил от някакъв човек, известен като Аврам Евреина. Това станало някъде в края на 1300-те. Кулата на Фламел все още се извисява в Париж, на десния бряг, недалеч от Шатле, но ключът се бе изгубил преди много лета.
— Да, аз написах статията — каза Артър. — Представих това като интересна легенда, нищо повече.
— Знам — отвърна господин Аводар. — Бих желал да ви дам известна допълнителна информация.
Артър предложи на госта си стол. Аводар подхвана своята история.
Неговият род, разказа той на Артър, от много векове насам бил пазител на ключа на Соломон; ключът им бил поверен от рода Виджи, първоначалните му притежатели, които го били получили от самия Соломон. Този род обаче измрял — последният му потомък паднал в битката при Лепанто.
— И така, ключът попаднал при нас, при рода Аводар — довърши господин Аводар. — И през всички тези години сме го пазили като свещен завет.
Старчето разви пакета. Вътре, увит в многобройни слоеве промаслена коприна, имаше старинен том,
