че през деветдесет и седма година Абнър Лейт отправи към мен същата молба. Погребалният патрул го откри едва след три години.
— Нали имаш видеофон за спешни случаи? — попита Морисън.
— Да. Но мога да го използувам само ако с мене се случи нещо.
— А можеш ли поне да вземеш едно писмо? Писмо, което трябва да се достави бързо?
— Разбира се, че мога — отговори роботът. — Нали затова съм тук. Мога дори да ви услужа с лист и молив.
Морисън прие листа и молива и се замисли. Ако напишеше сега на Макс, писмото щеше да стигне до него за няколко часа. Но колко ли време щеше да потрябва на Макс, за да вземе заем и да му изпрати вода и патрони? Ден, два? Морисън трябваше да изнамери начин да оцелее.
— Предполагам, че имате марка — рече роботът.
— Нямам — отвърна Морисън. — Но ще си купя от тебе. Специална, за бърза поща.
— Чудесно — каза роботът. — Току-що отпечатахме във Венерабург нова серия триъгълни марки. По три долара.
— Много хубаво. Цената не е висока. Дай ми една.
— Но първо трябва да платите.
— Заповядай! — И Морисън подаде на робота къс златен камък, който сигурно струваше към пет хиляди долара.
Раздавачът огледа камъка, после му го подаде обратно.
— Съжалявам. Приемаме само заплащане в брой.
— Но това струва повече от хиляда марки! — рече Морисън. — Това е златен камък!
— Възможно е — каза роботът. — Но аз не съм програмиран да мога да го преценя. Пък и венерианската пощенска служба не прави разменни сделки. Налага ми се да поискам отново от вас три долара в банкноти или монети.
— Нямам.
— Много съжалявам.
И Уилямс Четвърти се обърна, за да си върви.
— Не можеш да ме оставиш да умра тук!
— Мога и трябва да ви оставя — отговори тъжно раздавачът. — Аз съм само един робот, господин Морисън. Направен съм от хора и е естествено да усещам някои от техните преживявания. Това е нормално. Но и аз си имам ограничения, които по своето естество приличат на ограниченията, присъщи на повечето хора, населяващи тази сурова планета. И също като тях аз не мога да изляза извън тези рамки.
И роботът започна да се изкачва към вихъра. Морисън го гледаше с невиждащи очи, а отвъд вихъра забеляза чакащата глутница. Златният камък, струваш няколко милиона долара, блестеше в отвесните склонове на клисурата.
Нещо в него се пречупи.
Като нададе нечленоразделен вик, Морисън се хвърли напред и улови робота за глезените. Уилямс Четвърти, наполовина влязъл във вихъра, се съпротивляваше, риташе и малко оставаше да се освободи от Морисън. Но Морисън го стискаше със силата, която имат лудите. Сантиметър по сантиметър, той успя да издърпа робота, събори го на земята и го натисна с тялото си.
— Вие ми пречите да изпълнявам задълженията си — каза Уилямс Четвърти.
— Ще попреча не само на това — изръмжа Морисън. — Не ме е страх от смъртта. Тя влиза в условията на играта. Но да пукна, ако се оставя да умра петнайсет минути след като съм забогатял!
— Нямате избор.
— Имам. Ще използувам твоя видеофон.
— Не можете — каза роботът. — Няма да се съглася да го извадя. А вие не можете да стигнете до него без специални инструменти.
— И така да е. Ще проверя дали си прав.
И той измъкна от кобура празния си револвер.
— Какво се каните да правите? — попита Уилямс Четвърти.
— Ще опитам дали мога да те превърна в куп старо желязо без помощта на специални инструменти. Мисля, че е логично да започна от очните клетки.
— Точно така — потвърди роботът. — Разбира се, аз нямам вграден стремеж към оцеляване. Но нека ви припомня, че по този начин ще оставите цяла Венера без раздавач. Много хора ще страдат заради вашата противообществена постъпка.
— В това ми е надеждата — каза Морисън и вдигна ръката с пистолета.
— Също така — побърза да добави роботът — вие ще повредите държавна собственост. А това е сериозно престъпление.
Морисън се изсмя и замахна с пистолета. Роботът бързо си дръпна главата, за да избегне удара. Опита да се отскубне, но Морисън, тежащ към деветдесет килограма, беше притиснал здраво тялото му.
— Този път ще улуча — каза той и отново понечи да замахне.
— Спрете! — извика Уилямс Четвърти. — Мой дълг е да пазя от повреди държавната собственост дори когато в ролята на тази собственост съм самият аз. Можете да използувате видеофона, господин Морисън. Само имайте предвид, че това деяние се наказва от пет до десет години каторга в Соларното блато.
— Давай видеофона! — прекъсна го Морисън.
На гърдите на робота се образува отвор и навън се подаде малък видеофон. Морисън набра номера на Макс Крандал и му обясни положението.
— Ясно, ясно — каза Крандал. — Добре, ще се помъча да открия Уилкс. Само че нищо не мога да ти обещая, Том. Работното време е свършило. Повечето служби вече са затворени.
— Ще ги отворите отново — рече Морисън. — Мога да платя. И помогнете на Джим Ремстатър да се измъкне.
— Не е толкова лесно. Още не си влязъл във владение на находището. Дори нямаш доказателства, че е богато.
— Можеш да се увериш сам.
И Морисън обърна видеофона така, че Крандал да види блестящите склонове на урвата.
— Изглежда истинско — каза Крандал. — Но за съжаление не всичко, което блести, е злато.
— Какво може да се направи? — попита Морисън.
— Ще трябва да се действува стъпка по стъпка. Ще ти телепортирам Обществения наблюдател. Той ще провери находището, ще определи границите и ще направи справки дали някой не е предявил претенции към същото място. Ще му дадеш къс златен камък, който да вземе със себе си. Голям къс.
— Как да го отрежа? Нямам инструменти.
— Ще трябва да измислиш начин. Той ще отнесе къса, за да му направи анализ. Ако е с достатъчно висок процент злато, работата ти е в кърпа вързана.
— А ако не е?
— По-добре е да не говорим за такава възможност — каза Крйндал. — Веднага се залавям с този въпрос, Томи. Желая ти успех!
Морисън прекъсна връзката. Стана и помогна на робота да се изправи на крака. Уилямс Четвърти каза:
— За двайсет и три години служба това е първият случай, в който някой е заплашвал да убие държавен пощенски служител. Трябва да го докладвам на полицията във Венерабург, господин Морисън. Нямам друг избор.
— Зная — каза Морисън. — И все пак по-добре човек да изкара пет-десет години каторга, отколкото да умре.
— Съмнявам се. Имам основание за това, нали и там нося поща. Ще получите възможност сам да се уверите след около шест месеца.
— Какво? — възкликна изумен Морисън.
— След около шест месеца, когато разнеса събралите се пратки по планетата и се завърна във Венерабург. Такъв случай трябва да се докладва лично. Преди всичко и най-вече именно пощенските пратки са нещото, което не бива да се бави.
