— Както виждаш, не е.

Отидоха при капана. Този път беше празен.

Едва те чувам, Семиш. Опитай се да усилиш сигнала. Или по-добре направо ела. Думите са излишни, защото съм попаднал в тежко положение. Ситуацията става все по-отчайваща.

Какво казваш? Как е завършило всичко? Нима не е ясно?! След като изпратих зверчетата с трансмитера, оставаше да поговоря с жена си.

В съответствие с плана я извиках в градината. Тя беше много доволна.

— Кажи ми, скъпи, какво те мъчи в последно време? — попита тя.

— Нищо — отговорих аз.

— Не ме ли обичаш вече?

— Не е това, скъпа. Ти не си виновна. Направи всичко, което беше по силите ти. Но въпреки това възнамерявам да си взема нова другарка в живота.

Тя замря, преплитайки пипалата си. После извика:

— Фрегла!

— Точно така. Красивата Фрегла се съгласи да живее с мен.

— Но нас ни венчаха за цял живот!

— Знам. Съжалявам, че толкова много държиш на тази формалност.

С тези думи ловко я бутнах в трансмитера. Беше ужасно зрелище, Семиш. Пипалата й яростно се извиваха, тя трепереше и… изчезна завинаги.

Най-после бях свободен! Малко ми беше мъчно, разбира се, но бях свободен! Вече можехме да се съберем с очарователната Фрегла.

Разбираш ли сега съвършенството на моя замисъл? Трансмитерът действа и в двете посоки, затова трябваше да си осигуря поддръжката на земляните. Замаскирах го като капан, защото тази тъпа раса вярва на всичко. Като заключителен акорд им изпратих жена си. Нека те пробват да живеят с нея. Аз не мога!

Точно така. Планът беше блестящ. Нямаше вероятност жена ми да се върне, тъй като земляните никога не се разделят с това, което вече са успели да вземат. Никой, никога не можеше да докаже нищо.

И изведнъж се случи нещо невероятно, Семиш…

Мирният пейзаж около самотната горска хижа рязко се промени. Навсякъде по калта личаха следи от автомобилни гуми, въргаляха се кутии от цигари, угарки, опаковки, хартийки. След няколко часа суетене всички си отидоха. Остана само разваленото настроение.

Застанали един до друг, Търстън и Дейли мрачно гледаха празния капан.

— Какво й стана на тая глупава машина? — Дейли от яд ритна капана.

— Вероятно е изловила всичко?

— Глупости! Защо улови четири абсолютно непознати същества и после престана? — той се отпусна на колене пред капана. — Тия глупави бюрократи от музея… А репортерите?! Възмутително!

— До известна степен мога да ги разбера — внимателно каза Търстън.

— По дяволите! Да ме обявят за мошеник! Чу ли ги как ми се подиграваха? Питаха как съм успял да извърша присаждане на кожа.

— Жалко, че всички животни умряха преди пристигането им — въздъхна Търстън. — Това им се стори много подозрително.

— Аз не съм виновен, че тия идиотски твари не искаха да ядат! Нали така? Проклети вестникари… Слушай, Том, не мислиш ли, че поне в централните вестници репортерите трябва да са по-интелигентни от тия толстолопи?

— Не трябваше да им обещаваш, че ще уловиш още животни — опита се да го успокои Търстън. — В капана не попадна нищо и точно заради това те си помислиха, че всичко това е фалшификация.

— Защо да не им обещавам? Как можех да предположа, че след като хвана това страшилище с пипалата, капанът ще се развали? А те ме взеха на подбив, когато им обяснявах принципа на осмотичното всмукване!

— Просто не са чували за такава система. Никой не е чувал. Давай да вървим в Лейк Плесид. Ще се разтоварим и ще забравим за това.

— За нищо на света! Капанът трябва да проработи! Трябва! — Дейли включи и активира капана и започна внимателно да го разглежда. Внезапно отвори капака, решително си пъхна ръката и изкрещя от изненада:

— Ръката ми! Изчезна!

Панически отскочи от капана.

— Нищо ти няма, успокой се. На мястото си е — увери го Търстън.

Дейли огледа двете си ръце, потърка ги, размаха ги пред очите си, но не се предаде:

— Видях как тя изчезна след като я пъхнах в капана!

— Добре, добре — побърза да се съгласи Търстън. — Разбира се, че е изчезнала. Слушай, драги, що не отидем да видим как е в Лейк Плесид, а? Ще си починем малко и всичко ще се оправи. Става ли?

Дейли изобщо не го слушаше. Отново се наведе над капана и вкара ръката си вътре. Тя изчезна. Наклони се още. Ръката изчезна до рамото. Той погледна тържествено към Търстън.

— Всичко ми е ясно! — обяви той. — Тия твари изобщо не обитават тази част на Апалачите!

— А къде живеят?

— Там, където е сега ръката ми! На вестникарчетата и на музейните плъхове им трябват доказателства, нали? Ще ми викат лъжец! На мене! Сега ще им дам едни доказателства на тях!

— Чакай, Ед! Не прави това! Ти…

Но Дейли бе провесил вече и двата си крака в капана. Те изчезнаха. Постепенно влезе до шия и се обърна към Търстън:

— Пожелай ми успех!

— Ед!

Дейли презрително свирна и се разтвори във въздуха.

Семиш, ако веднага не ми дойдеш на помощ, с мен е свършено! Вече не мога да се свързвам с теб. Този ужасен великан-землянин разби целия планетоид. Хвърля в трансмитера всичко, до което се докопа — и живо, и мъртво. Къщата ми е разрушена. Сега идва към мен! Това чудовище иска да ме хване. Бил съм екземпляр! Не бива да губиш нито минута! Семиш, защо се бавиш? Ти си мой стар приятел…

Какво? Какво каза? Не може да бъде! Ти си с Фрегла?! Опомни се, Семиш! А приятелството ни?…

,

Информация за текста

© 1956 Робърт Шекли

© 1993 Иван Мадански, превод от английски

Robert Sheckley

The Trap, 1956

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1453]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:38

Вы читаете Капанът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×