Виждам мъж на стол, а столът го е захапал за крака

Робърт ШеклиВиждам мъж на стол, а столът го е захапал за крака

Зад гърба му лежаха Азорските острови, оттатък Херкулесовите врати. Над него бе небето, а под него — лигнята.

— Скръндзава лигня! Скръндзава лигня! — извика Парети към помръкващото следобедно слънце. Изрече го с обидна интонация покрай фаса от пурата си, но не с онази енергия, която обикновено влагаше в ругатнята, защото наближаваше края на смяната и той бе изморен. За първи път изкрещя това преди три години, когато бе подписал договор за работа като жътвар в полетата на лигнята. Изкрещя го, когато видя за първи път мутиралия, лепкав, сив планктон, замърсил този район на Атлантическия океан. Приличаше на проказа върху хладното, синьо тяло на океана.

— Скръндзава лигня — измърмори той. Сега беше нещо като ритуал. Правеше му компания в плоскодънната лодка. Беше сам: Джо Парети и замиращия му глас. И призрачната сиво-бяла лигня.

Той зърна движението на сивотата с крайчеца на окото си. Светлината се отрази в ескимоските му очила с тънък процеп за очите. Той умело извъртя лодката. Лигнята отново се формоваше. Едно бледосиво пипало се надигна над повърхността на океана. Приличаше на туловище на слон. Като се плъзгаше леко нататък, Парети несъзнателно премери разстоянието: около пет фута. Дясната му ръка се напрегна, мрежата се разгърна — странна мрежа върху прът, приличаща много на онези, използвани от индианците в Пацкуаро за ловене на пеперуди. С леко завъртане на рамото, той хвана материята и дръпна.

Лигнята се задърпа и заизвива, не успя да се промъкне през дупките и засмука беззъбо алуминиевата дръжка. Парети прецени теглото на около два килограма и половина, докато я издърпваше на борда и я пускаше в карантинното. Беше доста тежка за малките си размери.

Докато лигнята падаше, карантинното всмука и сгъсти въздуха и затръшна с всмукване капака си върху пипалото. После блендата се затвори върху капака.

Лигнята го бе докоснала по ръкавицата. Парети реши, че няма смисъл да се дезинфекцира веднага. Той приглади разсеяно оредяващата изгоряла от слънцето коса, която бе паднала върху очите му и отново завъртя лодката.

Намираше се на две мили от кулата Тексас.

Беше на петдесет мили в открития океан.

Намираше се до брега на Хатерас, в Диамантените плитчини.

Намираше се на 35 градуса ширина и 75 градуса западна дължина.

Беше доста навътре в полетата на лигнята.

Беше изтощен. Настъпваше края на смяната му.

Скръндзава лигня.

Той тръгна да се връща.

Морето бе гладко и към кулата Тексас го дърпаше една стабилна, спокойна вълна. Нямаше вятър и слънцето грееше силно и бляскаво като диамант, както си бе още от времето на Третата световна война — по-ярко от всякога преди. Времето бе почти идеално за жътва, за петстотин и тридесет долара на смяна.

Вляво от него лежеше около десет квадратни метра лигня с леко сивкав оттенък, почти невидима на фона на океана. Той смени курса и я събра умело. Тя изобщо не му се противопостави. Беше се разпростряла на много тънък пласт.

Той продължи към кулата Тексас, събирайки но пътя си още от лигнята. Рядко срещаше области с еднаква форма. Най-голямото парче, което хвана, бе маскирано като кипарисов пън. (Тъпа лигня — помисли той. — Кой ли е виждал кипарис, израснал на петдесет мили от брега?) Най-дребното беше копие на малък кит. Мъртвешки сив и без очи. Парети събираше бързо всяко парче без да се колебае: притежаваше безпогрешното умение да разпознава лигнята във всичките й форми, както и безупречната техника на жътвар, безкрайно по-изпипана и убедителна от методите, използвани от обучените в Компанията жътвари. Той бе танцьор с вроден ритъм, художник, който няма нужда от уроци, събирач с вътрешен инстинкт. Тук, в полетата на лигнята, той дойде импулсивно, след като завърши с отличие Мултиверситета. Постъпи тук, вместо в промишлеността или някоя от разумните фабрики за производство на говеждо. Дойде с всичко, което бе научил, с цялото си образование. Защото какъв смисъл имаше да живее в онзи претъпкан, задъхващ се свят от двадесет и седем милиарда души, борещи се за най-търсената работа? Всеки можеше да получи образование. Малко от хората се дипломираха, още по-малко получаваха звание и само единици — като Джо Парети — излизаха от Мултиверситета със звание, докторат, златен печат и двойно отличие. Но никой от тях не притежаваше неговия естествен усет към събирането на лигнята.

При скоростта, с която той жънеше, можеше да спечели много повече от един проектант.

След дванадесетчасова смяна в бляскавите, спокойни води на океана, дори и това удовлетворение бе затъмнено от изтощението. Искаше му се само да се тръшне на леглото си в общежитието. И да спи. Да спи. Той хвърли измокрения фас от пурата си във водата.

Пред него се издигаше гигантска конструкция. Обикновено я наричаха „кулата Тексас“, но тя изобщо не приличаше на онези плаващи нефтодобивни платформи от предвоенна Америка. Всъщност приличаше на изкуствен коралов риф или на скелета на някакъв невъобразим алуминиев кит.

Кулата Тексас не можеше да бъде описана. Тя можеше да се мести и поради това бе кораб, можеше да бъде закотвена неподвижно към океанското дъно и затова бе остров. Над повърхността се виждаше букет от тръби — снабдителните канали, където жътварите зареждаха събраната лигня (както и Парети сега разтовари своята, като скачи дюзата на карантинното към стационарното оборудване на захранващата тръба на кулата Тексас, чувствайки пулсацията на засмукването на лигнята към складовите резервоари). Имаше други тръби, към които се завързваха лодките и още, които поддържаха радарната мачта.

Имаше и двойка цилиндрични тръби, които зееха като дулата на гаубици. Входовете. Под водата, като айсберг, кулата Тексас се разгръщаше и разпростираше встрани и на дълбочина, с подвижни секции, които можеха да се разгръщат или прибират в зависимост от нуждите и дълбочината. Тук, в Диамантените плитчини, няколко десетки от ниските нива бяха прибрани.

Тя бе безформена, тромава, бавна платформа, която не можеше да бъде потопена от ураган и тежеше повече от самолетоносач. Като кораб, без съмнение, тя представляваше най-ужасната конструкция в историята на корабоплаването. Но като завод, тя бе едно чудо.

Парети излезе от пристанищния комплекс, като носеше мрежата си на рамо и влезе в най-близкия вход. Премина през обеззаразителните камери и бе издухан направо във вътрешността на кулата Тексас. Докато се смъкваше по извитата алуминиева стълба, той чу гласове, идещи отдолу. Бяха Мерсие, който тръгваше за смяната си и Пеги Флин, която бе в болнични през последните три дни заради месечния си цикъл. Двамата спореха.

— Те я преработват при петдесет и шест долара за тон — казваше Пеги ядосано. Явно спореха от доста време. Говореха за премиите.

— Преди или след като се разтроши? — питаше Мерсие.

— Абе много добре знаеш, че става дума за след разтрошаването — изсъска му тя. — Което означава, че всеки тон, който зареждаме тук, се складира и излиза някъде около четиридесет или четиридесет и един тона след радиоактивното облъчване. Ние получаваме премии на база теглото в кулата, а не върху разтрошеното!

Парети бе чувал това милион пъти през тригодишната си работа в полетата на лигнята. Материалът се изпращаше в предприятия за разтрошаване и облъчване, където хамбарите бяха пълни. Подложена на различни патентовани технологии от преработвателните предприятия, лигнята се размножаваше по молекули, раздробяваше се, растеше и увеличаваше четиридесет пъти теглото си. След това биваше „убивана“ и преработвана в основни изкуствени храни за населението, отдавна забравило вкуса на естествените пържоли, яйца, моркови и кафе. Третата световни воина се оказа ужасна трагедия заради това, че бе унищожила огромни количества от всичко, с изключение на хората.

Лигнята се смилаше, преработваше, пречистваше, витаминизираше, оцветяваше, подправяше и пакетираше под различни марки — „Витаграм“, „Вкус“, „Удоволствие“, „Гратихран“, „Сладохран“, „Кунч-кафе“,