намекнете как да различавам пратените ми от вас светове от онези на хищника?
— За мен разликите са очевидни — каза Сийдрайт. — Но вие и аз не възприемаме света еднакво. Вие не бихте могъл да се възползвате от моята прозорливост, нито аз от вашата. Нали все пак досега се изплъзвате от хищника.
— Имах късмет.
— Видяхте ли! Аз имам множество умения, но никакъв късмет. И кой да ни каже каква способност ще ви е най-необходима в предстоящите изпитания? Не аз, сър, и несъмнено не вие! Затова закалете душата си, мистър Кармоди. Слабодушните не си намират хубавички планети, а? Оглеждайте световете, които ви изпращам, бъдете изключително предпазлив за заблудите на хищника и се измъквайте, докато още има как. Но не позволявайте на страха да ви обезсърчи дотолкова, че да пропуснете своя истински и по право ваш свят.
— И какво ще стане, ако неволно го подмина? — попита Кармоди.
— Тогава вашето търсене няма никога да свърши — изрече Сийдрайт. — Само вие сте в състояние да ни кажете къде ви е мястото. Ако по една или друга причина не откриете своя свят сред най-вероятните, ще трябва да продължим с търсенето в просто вероятните, после в по-малко вероятните и накрая в най-малко вероятните. Разбира се, броят на вероятностните земни светове не е безкраен. Но за вас може и да е. В края на краищата на вас по рождение не ви е отреден толкова дълъг срок, за да претършувате всички и да започнете отначало.
— Добре — със съмнение в гласа отрони Кармоди. — Не ми се вярва да има някакъв друг начин.
— Аз поне нямам с какво друго да ви помогна — каза Сийдрайт. — И се съмнявам, че съществува начин, който да не изисква дейното ви участие. Но ако желаете, мога да проуча какви са другите похвати за установяването на галактическото местонахождение. Ще отнеме доста време…
— Не вярвам да имам доста време — прекъсна го Кармоди. — Мисля, че моят хищник не е далеч. Мистър Сийдрайт, моля ви, пратете ме на тези вероятностни Земи и приемете благодарността ми за вашето търпение и грижи.
— Благодаря — каза явно доволният Сийдрайт. — Да се надяваме, че още първият свят ще бъде търсеният.
Сийдрайт натисна копче на бюрото си. Нищо не се случи, преди Кармоди да примигне. А след това стана съвсем бързо, защото Кармоди вдигна клепачи и установи, че е пльоснат право на Земята. Или на нейно сносно подобие.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
КОЯ Е ЗЕМЯТА?
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Кармоди стоеше сред спретнато и подредено поле, под синьо небе със златистожълто слънце. Бавно огледа всичко наоколо. На половин миля пред себе си видя малък град. Не беше построен по обичайния начин за един американски град — с пръснати край него бензиностанции, с пипалата на сергии за хотдогове, с мозайка от мотели и защитна черупка от сметища. По-скоро приличаше на някой италиански град, плъзнал по хълм, или пък на швейцарско селище — внезапно издигащ се и рязко свършващ, без въплътени в материал предисловия и обяснения, основното тяло на града се представяше веднага, без да се разкрасява излишно.
Колкото и чуждестранен да изглеждаше, Кармоди беше сигурен, че гледа американски град. Затова се запъти към него, бавно и с изострени сетива, готов да побегне, ако нещо не е наред.
Струваше му се обаче, че всичко е нормално. Градът имаше сгряващ душата, открит вид. Улиците бяха разположени щедро, а от широките витрини на магазините лъхаше искреност. Докато навлизаше навътре, Кармоди откриваше и други наслади за окото, защото попадна на площадче, същинска римска пиаца, макар и доста по-малка. В средата на пиацата имаше фонтан, а насред фонтана — мраморно изображение на момче с делфин, от устата на делфина струеше бистра вода.
— Надявам се, че ви харесва — обади се глас иззад лявото рамо на Кармоди.
Той не подскочи от уплаха. Дори не се извърна. Бе свикнал разни гласове да говорят зад гърба му. Понякога си мислеше, че твърде много неща в Галактиката имат навика да го доближават по този начин.
— Много е приятно — потвърди той.
— Лично аз го създадох и го сложих там — обясни гласът. — Стори ми се, че един фонтан въпреки древността на идеята, заложена в него, е естетически функционален. А тази пиаца, с нейните пейки и сенчести кестени, е копие на съществуващ в Болоня модел. И отново не позволих да ме възпре опасението, че съм старомоден. Бих казал, че истинският художник прави онова, което смята за необходимо, независимо дали е отпреди хиляда години или отпреди секунда.
— Възхищавам се на гледището ви — каза Кармоди. — Позволете да се представя. Аз съм Томас Кармоди.
Обърна се усмихнат и протегна ръка. Но зад лявото му рамо нямаше никого, зад дясното също. На пиацата нямаше друг човек, въобще не се виждаше жива душа.
— Моля ви да ми простите — каза гласът. — Нямах намерение да ви стресна. Мислех, че знаете.
— Какво да знам?
— За мен.
— Ама не знам — тросна се Кармоди. — Кой сте вие и откъде говорите?
— Аз съм гласът на града — каза гласът. — Или да се изразя с други думи — аз съм самият град, същинският град, който говори с вас.
— Ама наистина ли? — иронично попита Кармоди. И си отговори сам: — Предполагам, че е вярно. Добре де, значи вие сте град. Голяма работа!
Всъщност Кармоди се подразни. Срещна твърде много явления с величествени мащаби и чудодейни сили. Разнасяха го от единия край на Галактиката до другия. Стихии, твари и въплъщения го връхлитаха без миг почивка и често го принуждаваха да губи самообладание. Кармоди беше разумен човек и разбираше, че си има междузвездно старшинство и че хората не заемаха кой знае какво стъпало в този ред. Но беше и горд. Вярваше, че човекът струва нещо, дори и в собствените си очи. И че няма да постигне нищо, ако само възклицава „Ах!“ и „Ох!“ и „Божичко!“ пред различните заобикалящи го нечовешки същества. Така не би могъл да опази самоуважението си. А Кармоди не се отнасяше лековато към самоуважението си. В този момент то беше сред малкото неща, с които разполагаше.
Затова обърна гръб на фонтана и тръгна небрежно през пиацата с изражението на човек, който всеки ден си приказва с градове и всичко това вече леко му дотяга. Мина по различни улици и няколко булеварда. Надничаше във витрините и преценяваше на око размерите на къщите. Спря пред една скулптура, но закратко.
— Е? — обади се градът по някое време.
— Какво „е“? — веднага отвърна Кармоди.
— Какво мислиш за мен?
— Ами добре си.
— Само добре ли?
— Виж какво, градът си е град. Видиш ли един, значи си ги изгледал всичките.
— Това не е вярно! — заяви с тон на оскърбено честолюбие градът. — Аз съм забележимо различен от останалите градове. Аз съм единствен.
— Сериозно? — презрително проточи Кармоди. — А за мен ти си едно струпване на зле напаснати части. Имаш италианска пиаца, две-три древногръцки статуи, редица къщи от времето на Тюдорите, старомоден нюйоркски блок, калифорнийска сергия за хотдог, разкрасена като пристанищен влекач, и още Бог знае какво. И кое те прави единствен?
— Съчетанието на тези форми в една изпълнена със смисъл цялост е уникално — заяви градът. — Аз представлявам разнообразие, основаващо се на вътрешна последователност. И по-старите ми форми не са анахронизми, както разбираш. Те представят начини на живот и следователно са подходящи в една добре
